— Наистина си пасват — рече тя, — но не могат да се затегнат. Няма резба, нито пък нещо друго. Куха топка, която някога някак си се е разделила на две. Имаш ли някаква представа какво представлява?
— Ни най-малка.
— Възможно е да е нещо сравнително просто, нещо, което се използва относително често.
Погледнах часовника си.
— Какво ще кажеш да обядваме? — попитах аз. — На трийсетина километра нагоре по пътя има едно съвсем не лошо местенце.
— Можем да хапнем и тук. Ще приготвя нещо.
— Не — възразих аз. — Искам да те изведа. Даваш ли си сметка, че никога не съм те водил на ресторант?
Глава 5
Коктейлът „Манхатън“ беше добър. Осъзнах, че това е първата ми цивилизована напитка от месеци насам — почти бях забравил вкуса на хубавия алкохол. Казах това на Райла.
— У дома се наливам с бира или си сипвам малко скоч върху няколко кубчета лед.
— Не си мърдал от фермата — отвърна тя.
— Да, и не съжалявам за това. Парите за покупката на това място са най-добре похарчените пари през живота ми. То ми даде почти година интересна работа, както и усещане за покой, каквото не съм изпитвал никога по-рано. А и на Боузър му харесва.
— Мислиш много за Боузър.
— С него сме приятели. И на двамата няма да ни хареса завръщането в студентското градче.
— Струва ми се спомена, че нямаш намерение да се връщаш. Каза, че ще напуснеш, когато отпуската ти свърши.
— Знам. Постоянно го казвам. Предполагам, че си фантазирам. Не изпитвам желание да се връщам, но нямам голям избор. Когато се сетя за това, въставам срещу неприятния факт, че макар да не съм точно беден, финансовото ми положение не ми позволява да се лиша от заплатата си за какъвто и да е срок от време.
— Знам колко неприятна трябва да ти е мисълта да си тръгнеш — каза тя. — Не само заради спокойствието, но и заради възможността да продължиш разкопките си.
— Това може да почака. Ще трябва да почака.
— Но Аса, би било жалко.
— Да, предполагам, че е така. Но щом е чакало Бог знае колко века, може да почака още малко. Ще се връщам всяко лято.
— Странно е в какъв голям времеви мащаб могат да мислят археолозите — рече Райла. — Предполагам, че тази гледна точка си върви с професията. Те се занимават с дълготрайни явления, така че за тях времето има по-малко значение.
— Говориш така, сякаш изобщо не си била археолог.
— Ами, всъщност не съм била. Само опитвах. През онова лято с теб в Турция и после, две години по-късно, при едни маловажни разкопки на индиански лагер в Охайо. Около година в Чикаго, където се занимавах най-вече с каталогизиране. След това ми беше лесно да реша, че професията на археолога не е онова, което искам.
— И така се захвана с бизнеса с находки и вкаменелости.
— Отначало на дребно — отвърна тя. — Отворих малък магазин в северната част на щата Ню Йорк. Но очевидно бях уцелила момента. Интересът на колекционерите растеше и бизнесът се развиваше. Всяка година изникваха все нови и нови магазини, и разбрах, че истински се печели като доставчик. Затова поспестих малко пари, взех заем и отново започнах на дребно. Работих усилено. Това ми доставяше някакво перверзно удоволствие. Ето че си изкарвах прехраната с нещо, представляващо доста презрян клон на професия, в която се бях провалила — или навярно е по-точно да се каже, че съм била прекалено нетърпелива, за да опитам да успея в нея.
— Снощи ми каза, че възнамеряваш да се откажеш.
— От няколко години работя с партньор. Той иска да изкупи моята част. Ще ми плати повече, отколкото струва в действителност. Някои мои идеи и методи малко го безпокоят. Ако изкупи частта ми, за около три години ще фалира.
— Работата ще ти липсва. Харесва ти да се занимаваш с бизнес.
Тя сви рамене.
— Да, вярно е. В него има някаква безпощадност, която ме привлича.
— Не ми изглеждаш безпощадна.
— Такава съм само в бизнеса — отвърна тя. — Той изкарва на повърхността най-лошите ми черти.
Свършихме с питиетата си и сервитьорът донесе салатите.
— Още по едно? — попитах аз.
Тя поклати глава.
— Ограничавам се. По едно питие на хранене. Наложих си това правило преди много време. На деловите обеди — а те бяха много — се очакваше да смучеш здраво, но накрая отказах да го правя. Виждала съм докъде може да доведе това. Но ако искаш, ти си поръчай.
— Ще се солидаризирам с теб — отвърнах аз. — След като свършим обяда, можем да посетим нашия стар планинец, ако желаеш.
— Бих искала, но може да закъснеем прекалено много. Ами Боузър?
— Хайръм ще се погрижи за него. Ще остане с Боузър докато се върнем. В хладилника има студено печено и те ще си го поделят. Даже ще излезе да събере яйцата. С Боузър първо ще си поговорят за това. Той ще каже на кучето, че сигурно е станало време да прибере яйцата, а Боузър ще го попита кое време е. Хайръм ще му отговори и тогава Боузър ще рече: „Да, хайде да излезем и да ги вземем.“