Райла се изправи.
— Хайде да спим — рече тя. — Може би утре ще е по-добър ден.
Оказа се, че не беше нито добър, нито лош — всъщност не се случи почти нищо.
Късно сутринта двамата с Райла отидохме в Уилоу Бенд. Хайръм вече бе изчезнал някъде, тръгвайки заедно с Боузър веднага след закуска. Не се опитахме да ги търсим и да ги върнем вкъщи. Не можехме да губим цялото си свободно време, за да си играем на бавачка на Хайръм. В болницата му бяха казали да не се уморява, но единственият начин да го спрем, беше като го вържем.
Бен бе получил съобщение, че хората от „Сафари“ пристигат на следващия ден. Но не му бяха казали кога и дали изобщо ще идват други ловни експедиции.
Вестниците отделяха много място на нещастието в Креда. Според материалите, „Сафари, Инк.“ почти веднага съобщили за инцидента. Не се опитали да омаловажат целия ужас, но бяха цитирани представители на компанията, които заявяваха, че много хора през годините са загинали по време на сафари — и в случая разликата е само тази, че е била унищожена цялата група.
Тъй като нещастието заемаше голяма част от първите страници на вестниците, ние видяхме, че историята с Хочкис е избутана на вътрешните страници, макар все пак да присъстваше, и то много пространно. Спорът дали е подходящо да се пътува в миналото, за да се проучи животът на Исус, все още бушуваше с пълна сила. Редакторите отдавна не бяха обръщали толкова много внимание на подобни спорове и сега изстискваха от него всичко, което могат.
Райла остана в офиса да разговаря с Бен и Хърб, но аз скоро се измъкнах, за да видя дали Котешкото лице случайно не е в овощната градина. Наистина се оказа, че е там.
Не му казах за онова, което се беше случило. Не бях сигурен, че проявява особен интерес, а освен това имаше много други въпроси, по които да разговаряме.
Прекарахме около два часа в разговор. Всъщност през повечето време той ми показваше разни неща. Както се бе случило и преди, аз се оказах в самото Котешко лице, сякаш бях част от него и виждах през неговите очи.
Той ми показа още подробности от града щабквартира и някои от специалистите, които работеха там: насекомоподобна раса, състояща се от квалифицирани историци, които не обръщаха чак такова внимание на историческите събития, колкото на тенденциите и развитието, и разглеждаха историята като наука, а не като обикновена последователност от случки; кълбовидни създания, специалисти по социология, които се опитваха да открият расовите характеристики и историческите тенденции, направили разумните същества такива; змиеоките, които не се занимаваха толкова с предсказване, колкото с екстраполиране на бъдещите тенденции на цивилизацията, опитвайки се в хода на изследванията си точно да посочат възможни кризисни моменти в бъдещето.
Помъчи се също да ми покаже как използва определени уравнения и как манипулира някои сили (всички от които неразбираеми за мен), за да прокарва пътища във времето. Зададох му много въпроси, но изглежда те бяха толкова далеч от същността, че само го объркваха. Когато пък се опитваше да ми обясни, се обърквах аз.
Тъй като знаех, че Райла сигурно се чуди къде съм отишъл, прекъснах разговора и се върнах в офиса. Райла, Бен и Хърб все още задълбочено разискваха и изглежда не бяха забелязали отсъствието ми.
Рано на следващата сутрин се появиха хората от „Сафари“. Двамата с Бен ги придружихме в Креда и този път Райла дойде с нас.
Беше страшно. Аз не правех нищо, само стоях и гледах. Хората от „Сафари“ събираха оголените скелети в найлонови чували и доколкото е възможно се опитваха да отнасят отделните кости към различните скелети. Понякога обаче, костите бяха разхвърляни и не съм сигурен, че усилията им бяха успешни. В няколко случая, когато идентификационните гривни все още бяха на място, разпознаването беше възможно, но повечето чували оставаха анонимни.
Скелетът на огромния алозавър — ако това наистина бе алозавър — също беше натоварен на един от камионите. Някакъв палеонтолог от Харвард помолил да му го занесат.
След два-три часа всички кости, пушки, амуниции, палатки и други вещи от лагера бяха събрани и ние се върнахме обратно. Не се срамувам да призная — радвах се, че отново сме в Мастодонтия.