— Подкупи — каза Бен.
— Навярно ще ги нарекат по друг начин. След онова, което направи нашето правителство, повечето държави няма да искат да ни допуснат. Първо ще трябва да намерите подходяща страна. Предупреждавам ви, че няма да е от най-добрите, а най-вероятно диктатура. Когато отидете там, може да откриете, че не е лесно да стигнете до ръководителите й. Заповедта на Държавния департамент има обаче и положителна страна. Тя мълчаливо признава, че Мастодонтия е друга държава и с това отхвърля домогванията на данъчната служба.
— Трябва бързо да подадеш иск за запрещение — рече Бен.
— Незабавно — отвърна Къртни. — Струва ми се, че най-вероятно ще успея да убедя „Сафари“ и хората от киното да се присъединят към акцията ни. Те могат да издигнат обвинение в несправедливо ограничение на търговията. Навярно има и много други аргументи, на които можем да се позовем. Трябва да си помисля.
— Изглежда така, сякаш просто ще трябва да се снишим и да изчакаме бурята да отмине — каза Бен. — Доколко си сигурен, че ще успееш да получиш това запрещение?
— Честно казано, не знам. Обикновено не е много трудно да получиш временно запрещение. Но в този случай заставаме срещу Държавния департамент. Може да се окаже сложно.
Той се поколеба за миг, после продължи:
— Не знам дали трябва да го споменавам точно сега, но предполагам, че е необходимо. Може да има и друг изход. Не съм сигурен. Възможно е да се лъжа. Но от ЦРУ идваха да разговарят с мен. Намекнаха за сътрудничество и за патриотичния ни дълг. Опитаха се да направят разговора конфиденциален, но аз не се съгласих — макар че ако бях на ваше място, не бих се разприказвал за това. Останах с впечатлението, че искат да използват пътуването във времето, за да пратят свои хора в бъдещето в някои опасни ситуации. Не го казаха направо, но това е един от начините, по който могат да го използват. Преструвах се на глупав, но не мисля, че успях да ги заблудя.
— Искаш да кажеш, че ако им позволим да използват пътуването във времето — каза Бен, — Държавният департамент може да отмени заповедта. Че тя може да е просто тактическо оказване на натиск.
— Не съм сигурен — отвърна Къртни. — Възможно е да не съм прав. Но ако отговорим на ЦРУ, че сме съгласни, Държавният департамент изведнъж може да се окаже под сериозен натиск.
— Ами защо да не опитаме — рече Бен. — Какво ни пука кой или за каква цел използва пътуването във времето?
— Не — отсече Райла.
— Защо не? — попита Бен.
— Щом веднъж допуснеш правителството до прага, те ще окупират цялата къща — каза тя.
— Склонен съм да се съглася — рече Къртни. — Моят съвет е да оставим въпроса с ЦРУ за по-нататъшно обмисляне. Възможно е да се решим на тази последна отчаяна сделка, за да спасим кожите си.
— Добре — каза Бен. — Предполагам, че е разумно.
— Разберете, дори не съм сигурен, каква е връзката на ЦРУ с всичко това — продължи Къртни. — Просто предполагам.
Той се изправи и каза:
— Бен, ще ме откараш ли обратно? Имам работа да върша.
Двамата с Райла поехме към къщи. Когато пристигнахме с колата в Мастодонтия, веднага забелязахме, че нещо не е наред. Караваната беше преобърната. До нея стоеше Стифи. Боузър бе застанал на известно разстояние и яростно лаеше. Хайръм биеше Стифи с пръчка, но старият мастодонт не му обръщаше внимание.
Увеличих скоростта.
— Търси онези проклети моркови — казах аз. — Изобщо не трябваше да му даваме.
Когато наближихме, видях, че не само търсеше моркови, но и че вече ги бе открил. Беше разбил стената на кухнята, някак си бе отворил хладилника и доволно дъвчеше моркови.
Спрях колата и двамата изскочихме навън. Хвърлих се към Стифи, но Райла ме хвана за ръката и ме задържа.
— Какво мислиш да правиш? — попита тя. — Ако се опиташ да го изгониш…
— Ще го изгоня, по дяволите — изкрещях аз. — Ще взема пушка и ще застрелям този кучи син. Отдавна трябваше да го направя.
— Не — извика тя. — Не, не Стифи. Той е толкова мил стар слон.
Хайръм му викаше, повтаряйки една и съща дума:
— Лош, лош, лош.
В същото време го налагаше с пръчката. Стифи продължаваше да яде моркови.
— Така или иначе не можеш да вземеш пушка — каза Райла.
— Ако успея да се изкатеря горе и да отворя вратата, ще мога. Стойката е точно до прага.
Хайръм крещеше и биеше Стифи. Мастодонтът безгрижно и щастливо махаше с опашка. Чувстваше се прекрасно.
Докато стоях там, открих, че гневът ми се охлажда и започнах да се смея. Наистина беше смешно — Хайръм крещеше ли крещеше на Стифи, а слонът не му обръщаше и капчица внимание.