— Ами вие двамата с Райла?
— Ние сме само двама. Няма да вземем в тази епоха никой друг. Само временни посетители, които идват, за да използват пътищата във времето. А и човекът ще се появи в Америка поне след сто хиляди години.
— Разбирам. Ами Миоценът? Колко назад в миналото е той?
— На двайсет и пет милиона години.
— Смяташ ли, че е достатъчно?
— Дава ни повече от двайсет милиона години до появата на каквото и да е, напомнящо човек. След двайсет милиона години, когато е възможен първият сблъсък, на Земята навярно няма да са останали хора. Нито в нашето настояще, нито двайсет милиона години назад в миналото.
— Искаш да кажеш, че дотогава ще сме изчезнали?
— Изчезнали или отишли някъде другаде.
— Да — съгласи се Къртни. — Предполагам, че е така.
Той замълча за миг, после попита:
— Аса, защо в Миоцена? Защо не по-рано? Защо не малко по-късно?
— В Миоцена има трева. Трева като днешната, много подобна на нея. Тревата е задължителна за отглеждането на добитък. Освен това тя прави възможно съществуването на стада диви животни. За заселниците ще е важно да има дивеч — в началото ще трябва да ловуват, за да се снабдяват с храна. А и климатът в Миоцена ще е по-благоприятен.
— Защо?
— Продължителният дъждовен цикъл ще е към края си. Климатът ще е по-сух, но навярно все още достатъчно влажен за земеделие. Големите гори, които са покривали по-голямата част от района, ще са изчезнали, отстъпвайки пред тревата. На заселниците няма да им се налага да разчистват горите, за да освободят земя за обработване и в същото време ще има достатъчно дърва за нуждите им. Няма опасни животни или поне ние не знаем за такива. Съвсем различно от динозаврите в Креда. Ще има титанотери, гигантски прасета, първобитни слонове, но нищо, с което да не може да се справи една едрокалибрена пушка.
— Добре, убеди ме. Ще предам на сенатора. Освен това, Аса…
— Да?
— Какво мислиш за идеята? Да пратят тези хора в миналото?
— Няма да стане — отвърнах аз. — Малцина ще искат да отидат. Те не са пионери и не искат да бъдат такива.
— Смяташ, че ще предпочетат да останат тук, на социална издръжка през остатъка от живота си? Защото положението е такова. Те са в капана на бедността и не са в състояние да се измъкнат.
— Мисля, че повечето от тях ще останат — казах аз. — Те знаят какво ги очаква тук. За миналото нямат представа.
— Страхувам се, че си прав — рече Къртни. — Надявах се, планът на Фриймор да ни стане гаранция, ако постъпките ни за запрещение се провалят. Ако го гласуват, разбира се.
— Не разчитай на това — казах аз.
Къртни и Бен поговориха още малко. Нямаше за какво толкова да се разговаря.
Докато седях там и слушах откъслечните думи на Бен, аз се замислих за светлите перспективи, които толкова бързо бяха помръкнали. Преди няколко седмици изглеждаше, че нищо не може да ни попречи — имахме договора със „Сафари“, сделката с хората от киното напредваше и бяхме уверени, че ни предстоят още. Но сега, освен ако Къртни не успееше да се наложи над заповедта на Държавния департамент, с бизнеса ни щеше да е свършено.
Лично аз не съжалявах прекалено много — о, разбира се, не бих имал нищо против да стана милионер, но парите и успехът в бизнеса никога не са имали толкова голямо значение за мен. Райла обаче беше съвсем различна. И макар Бен почти да не споменаваше за това, знаех, че за него тези неща също значат адски много. Моето разочарование, осъзнах аз, не бе толкова заради онова, което бях загубил, колкото заради онова, което бяха загубили те двамата.
Когато напуснах офиса на Бен, отидох в овощната градина и открих Котешкото лице там. Седнахме да поговорим. През повечето време говореше той. Този път ми показа родната си планета. Беше съвсем различна от щабквартирата: затънтен свят с бедна икономическа база. Почвата не ставаше за земеделие, почти нямаше полезни изкопаеми, не се бяха развили големи градове. Жителите на този свят влачеха безрадостно съществувание и бяха съвсем различни от Котешкото лице — определено биологични, макар в тях да имаше някаква озадачаваща мимолетност, сякаш нерешително се лутаха между къртици и феи.
Котешкото лице почувства изненадата ми, защото ми каза:
— Бях урод. Как би го нарекъл ти? Навярно мутант. Не приличах на останалите от тях. Изменях се, а те бяха объркани, срамуваха се и навярно малко се плашеха от мен. Началото ми беше нещастно.