Той пресуши картонената чаша и я протегна за още уиски. Бен му наля.
— Но сега мисля, че успяхме — каза Къртни. — Документите се подписват. Ако никое от копелетата не реши нещо друго, безплатно ще осигурим път във времето до Миоцена. Трябваше да сключа тази сделка. Според правителството програмата ще струва толкова скъпо, че каквато и да е такса за нас ще провали всичко. Не им вярвам, но не можех да направя нищо друго. Ако бях отказал, преговорите щяха да се провалят — правителството, струва ми се, търсеше някакъв повод да излезе от тях. Ние само ще прокараме пътя във времето, това е всичко. Само им го предоставяме, а после главоболията са си техни. В замяна забраната на Държавния департамент е свалена и никога повече няма да се правят каквито и да било усилия за налагане на каквото и да е държавно регулиране, било то на щатско, федерално или друго равнище. И нещо повече — това също едва не прекрати преговорите — Мастодонтия е призната за независима държава.
Погледнах към Райла и видях, че се усмихва — усмихваше се за първи път от дни насам. И някак си разбрах за какво си мислеше — че сега можем да започнем строителството на къщата в Мастодонтия.
— Струва ми се, че това е достатъчно — каза Бен. — Свършил си добра работа, Кърт. Така или иначе навярно нямаше да можем да вземем каквито и да е такси от правителството.
Вратата се отвори и в стаята влезе Хайръм. Всички се обърнахме да го погледнем.
Той се затътри още няколко крачки напред.
— Господин Стийл — рече Хайръм, — Котешкото лице би искал да отидете при него. Иска да ви види. Казва, че е важно.
Изправих се и Райла каза:
— Ще дойда с теб.
— Благодаря — отвърнах аз, — но недей. По-добре сам да видя какво има. Сигурно не е нещо сериозно. Няма да се бавя много.
Но имах ужасното чувство, че ще е нещо повече от сериозно. Никога преди Котешкото лице не беше пращал да ме повикат.
Отвън Хайръм ми каза:
— Той е до стария курник.
— Ти остани тук — заповядах аз. — Ще отида сам.
Прекосих двора, заобиколих курника и открих Котешкото лице в короната на едно от ябълковите дървета. Докато вървях към дървото, почувствах как се протяга към мен. Когато го направи, ми се стори, че оставаме сами, само ние двамата, а всичко останало изчезва.
— Радвам се, че дойде — каза той. — Исках да те видя преди да си тръгна. Исках да разговарям с теб…
— Да си тръгнеш! — извиках аз. — Котешко лице, ти не можеш да си тръгнеш. Не и сега. Защо си тръгваш?
— Не мога да не замина — отвърна Котешкото лице. — Отново се променям. Казах ти как се променях преди, на родната си планета след началото си…
— Как се променяш? — попитах аз. — Защо трябва да се променяш?
— Защото не мога да не го правя. Става от само себе си, а не по мое желание.
— Котешко лице, ти желаеш ли тази промяна?
— Да, струва ми се. Още не съм си задавал този въпрос. И все пак това ме изпълва с щастие. Защото си отивам вкъщи.
— Вкъщи ли? На планетата, на която си се родил?
— Не. На планетата щабквартира. Сега вече знам, че тя е мой дом. Аса, знаеш ли какво си мисля?
Почувствах как ме изпълва хлад. Ненадейно се почувствах съкрушен.
— Не, не знам — отвърнах аз.
— Мисля си, че се превръщам в бог. Когато се върна, ще бъда един от тях. Струва ми се, че именно така се появяват те. Развиват се от други форми на живот. Може би само от моята форма на живот. Може би и от други. Не знам. Струва ми се, че някой ден ще разбера. Чиракуването ми свърши. Вече пораснах.
Пропаднах в някаква празнота, в някаква черна бездна и онова, което разкъсваше душата ми, беше осъзнаването, че празнотата се дължи не на загубата на способността на Котешкото лице да прокарва пътища във времето за нас, а на загубата на самото Котешко лице.
— Аса — рече той, — отивам си вкъщи. Бях загубил пътя, но сега го знам и си отивам вкъщи.
Не отвърнах нищо. Нямаше какво да му кажа. Бях загубен в празнотата.
— Приятелю — рече той, — моля те, пожелай ми всичко хубаво. Трябва да отнеса това със себе си.
Изрекох думите и те се откъснаха от мен така, сякаш бяха късчета плът, отскубната от тялото ми. Исках да ги кажа, трябваше да му ги кажа и все пак ми струваше много да изрека:
— Котешко лице, желая ти всичко хубаво. Най-искрено ти желая всичко хубаво. Ще ми липсваш, Котешко лице.
Беше си тръгнал. Не го видях да си тръгва, но знаех, че е заминал. Леден вятър духаше сякаш отникъде и черната празнота се превърна в сива, а после изчезна и аз стоях до ъгъла на курника в овощната градина, загледан в пустото ябълково дърво.