— Относно тази измислица, че Боузър говори… Според теб Хайръм наистина ли вярва, че го прави, или цялата работа е наужким?
— Честно казано, не знам — отвърнах аз. — Навярно Хайръм смята, че си приказват. Всъщност, какво значение има? С животните е забавно. Те имат свои индивидуалности и човек може да си установи навици с тях. Когато Боузър се захване с някой мармот, аз отивам да го прибера и го издърпвам от дупката, която е разровил — целият е омазан с кал и мръсотия и е съвсем изтощен. И въпреки всичко не иска да се прибира вкъщи. Сериозно се е заел с онзи мармот. Обаче аз го хващам за опашката, казвам му „Марш вкъщи, Боузър“ и той послушно тръгва. Но трябва да го дръпна за опашката и да му кажа тези думи. В противен случай никога няма да се прибере с мен. Не бих могъл да го примамя да се върне. Но когато изпълня този глупав ритуал, той винаги се отправя към къщи.
Тя се засмя.
— Бива си ви вас с Боузър! И двамата сте луди.
— Разбира се. Не можеш да живееш с едно куче в продължение на години и да не…
— И с кокошки. Спомням си, че видях няколко във фермата. Имаш ли свине, коне и…
— Не. Само кокошки. Заради яйцата и от време на време по някое пържено пиле. Мислех да си купя крава, но около нея има прекалено много грижи.
— Аса, искам да разговарям с теб по работа. Каза ми, че не желаеш университетът да ти се бърка в разкопките — струва ми се, че така се изрази. Какво ще кажеш, ако ти се набъркам аз?
Бях вдигнал вилицата със салата наполовина към устата си и сега я свалих долу. В начина, по който го каза, звучеше нещо почти като предупреждение. Не знам какво беше, но ми дойде съвсем изненадващо и малко се стреснах.
— Да ми се набъркаш ли? — попитах аз. — Какво искаш да кажеш?
— Нека да споделя работата ти с теб.
— Каква глупава молба — казах аз. — Разбира се, че можеш да работиш с мен. Не споделих ли вече с теб откритието си, като ти разказах за него?
— Но аз нямах предвид това. Не те моля да я споделиш даром. Имах предвид партньорство. Ти не желаеш да се връщаш в университета. Искаш да продължиш с разкопките и ми се струва, че така трябва. Попаднал си на нещо важно, което не трябва да бъде прекъсвано. Ако мога да ти помогна малко, така че да не се налага да си тръгваш…
— Не — рязко я прекъснах аз. — Не продължавай. Не, няма да приема. Предлагаш да ме финансираш и аз няма да приема.
— Правиш го да звучи толкова ужасно — рече тя. — сякаш съм ти предложила нещо немислимо. Не се опитвам да те купя, Аса. Не е това. Просто ти вярвам и мисля, че е жалко, че трябва да…
— Това е предложението на едрия бизнес да вземе под попечителство онеправданите — гневно отвърнах аз. — По дяволите, Райла, нямам намерение да ме попечителстват.
— В такъв случай, съжалявам, че споменах за това. Надявах се, че ще разбереш.
— По дяволите, защо изобщо трябваше да го споменаваш? Би трябвало да ме познаваш по-добре. Толкова хубаво бе потръгнало всичко, а сега…
— Аса, спомни си последния път. Ужасното ни скарване ни струва двайсет години. Нека не позволяваме това да се случи отново.
— Скарване ли? Не си спомням никакво скарване?
— Аз бях онази, която се разсърди тогава. Беше ме пренебрегнал, беше излязъл с двама от мъжете и се бяхте насмукали. Опита се да ми обясниш, опита се да ми кажеш, че съжаляваш, но аз не исках да те слушам. Беше последният ден от разкопките или горе-долу тогава и изобщо нямах време да се отсърдя. Сега не можем да позволим да се случи нещо такова. Поне аз не искам да позволим. А ти?
— Не — съгласих се аз, — аз също не искам. Но не мога да взема пари от теб. Независимо колко си добре финансово и колко малко ще ти струва.
— Не съм чак толкова добре — рече тя. — И отново ти казвам: съжалявам. Не можем ли просто да го забравим? И мога ли да поостана още известно време?
— Колкото искаш — отвърнах аз. — Завинаги, ако желаеш.
— Ами твоите приятели и съседи? Няма ли да ни одумват?
— Дяволски си права, че ще ни одумват. В място като Уилоу Бенд хората нямат много за какво да приказват — вкопчват се и в най-малкото нещо.
— Не изглеждаш притеснен.
— А защо трябва да съм? За тях съм онзи смахнат хлапак Стийл, дето се е върнал в стария роден град. Подозрителни са към мен, възмущавам ги и повечето не ме харесват. Държат се приятелски, естествено, но приказват за мен зад гърба ми. Не харесват никого, който не е затънал в блатото на собствената им посредственост. Предполагам, че това е защитна реакция. Пред всеки, който е напуснал градчето и се е върнал почти съвсем провален, те се чувстват разголени и малоценни. Болезнено съзнават провинциализма си. Така стоят нещата. Тъй че, освен ако не се притесняваш за себе си, недей да мислиш повече за това.