Юлиана Манова
Котето със златните очи
Добър ден, уважаеми котки и котараци. Надявам се, че сте се настанили удобно. Да, така е. Добре… Събрах ви тук, за да ви разкажа моята история. Съмнявам се, че ще я разберете — ние сме доста различни, — но не мога повече да я пазя в тайна.
И така, аз си живеех мирно и кротко с едно сравнително добро семейство с две момичета. Без да се фукам мога да кажа, че съм изключителен представител на котешкия род. Но най-горд съм с очите си. Те са златни. Ама и иначе си ме бива. Погледнете ме — изящно телосложение, много мускули, дълги нокти, остри зъби — същински тигър, нали? Моята господарка (по-голямото момиче) беше забелязала това и често ме наричаше „тигре“. Всъщност се казвам Гари. Но доста по-често бях „пухчо“, „муцунка“, „сладур“, „бебчо“ и така нататък.
Както и да е, живеех горе-долу добре, докато един ден не почувствах странно привличане откъм големия гардероб в антрето. Нададох моя боен вик (който много разсмива момичетата и звучи като едно кратко „мя“) и се втурнах към гардероба. Това, което постигнах, беше удар в твърдото дърво и подигравателния смях на децата. Ала не се отказах. Всеки ден все по-силно ме привличаше този тайнствен гардероб. Много пъти си удрях главата, но не се предавах. И един ден, докато бях сам, усетих отново това странно чувство, само че този път беше много силно. Затичах се към гардероба със затворени очи, очаквайки поредния удар.
Нищо не се случи. Нямаше удар. Да не би да бях спрял пред гардероба? Отворих очи. Останах неподвижен за около минута. После си помислих: „Гари, моето момче, ти сънуваш. Сигурно си първият котарак, който някога е сънувал такава красота.“ Намирах се на поляна, покрита със сочна, мека трева. В далечината се виждаше борова гора, зад нея се извисяваха планини, а съвсем близо до мен имаше езеро с кристалночиста, бистра вода. Да, не се шегувам. Не ми вярвате ли, госпожо? Ами тогава ще спра да разказвам. Е, добре, хайде, от мен да мине. А какво мислите, че стоеше на няколко крачки от мен? Обзалагам се, че няма да познаете. Еднорози, котки и котараци, еднорози. Три-четири от тези митични животни пасяха крехката и нежна тревица недалеч от мен. Аз ги гледах и не можех да помръдна. Не ми се искаше този сън да свършва, но беше плашещо истински. Усещах гъделичкането на тревата, лекия ветрец и далечното ухание на боровата гора. Затова ухапах лапата си. Моментално измяуках от болка. Заболя ме! Значи не сънувах! Но така привлякох вниманието на един от еднорозите. Той вдигна глава, погледна ме и тръгна към мен. Веднага целият настръхнах, изгърбих се и започнах да съскам. Все пак, нямах ни най-малка представа що за нрав имат тези животни. Еднорогът се стресна и явно се отказа да се приближава. Тогава аз пристъпих към него внимателно и леко странично, все още готов всеки момент за атака. Но той се отдръпна от мен. Очевидно го бях уплашил. Приближих се вече доста по-спокойно. Сигурно бяха плахи животни, щом ги е страх от настръхнала котка. Съществото ме прие малко нервно, но не избяга. Наведе се и бавно приближи рога си до мен. Аз предпазливо го подуших. В мига, в който го докоснах, в съзнанието ми нахлуха много объркани мисли. Стреснат, отдръпнах глава, но еднорогът нетърпеливо се приближи. Тъй като съм много любопитен, отново допрях носа си до единствения рог на животното. Пак ме връхлетя вълна чужди мисли, само че този път не се дръпнах. Постепенно всичко се подреди. Това беше историята на мястото, където бях сега.
Едно време тук било ужасно. Царял мрак, носели се мъгли и било тъпкано с демони. Това било през Средните векове, когато имало много черни магьосници. За тях било много удобно да дойдат тук чрез заклинание, да си изберат демон чрез заклинание и да си тръгнат чрез заклинание. Но се появили и доста бели магове, които създали еднорозите, елфите, феите, русалките и други подобни и ги направили носители на бялата магия. Армията на белите магьосници нахлула в земите на демоните и ги прогонила оттам. По-опасните били затворени в подземията на Замъка с вълшебни окови с вечна гаранция. Известно време злите магове опитвали да си възвърнат земите, но постепенно и те, и добрите магьосници изчезнали. Останали само техните творения, които продължили да живеят много добре на това прекрасно място.
— Но, разбира се, нищо не е вечно — еднорогът реши, че вече няма нужда от телепатия, отдръпна се и заговори на обикновен животински — и преди известно време от света на хората случайно се появи един самозван черен магьосник, наречен Зарух. Той бе прочел всичко за древните магии и беше подготвен за нападението на митичните създания, които се опитаха да го изненадат. В една от тези книги се казвало, че има начин за освобождаването на демоните от подземията на Замъка. Трябвало да бъде използвана магия от човешкия свят. А единствената магия в човешкия свят притежават котките със златни очи. Затова той изрече заклинание, чиито последствия могат да усетят само магическите златнооки котки. Както сам знаеш и ти си сред потърпевшите. Заклинанието действа чрез един медальон, който Зарух носи винаги на врата си. Маха го единствено, когато се къпе в странните си магически смеси, за да не го повреди. Той прави това веднъж месечно, за да не остарява. Днес е денят, в който ще изпълни ритуала. Тази вечер по залез слънце ще имаш около десет минути, за да спасиш себе си и братята си по съдба. Но внимавай, защото колкото повече се приближаваш към Замъка, толкова по-силно ще ти действа магията, докато накрая станеш покорен слуга на злото. Тогава няма спасение. Ако все още помниш кой си, когато той го свали, ще се опомниш. Но ако вече си забравил кой си, дори и когато го свали, ти няма да се оправиш. Трябва да избереш подходящото време, за да можеш, когато Зарух свали амулета, да си достатъчно близо, за да го вземеш и достатъчно далече, за да си останеш ти. Замъкът е в средата на гората, и мисля, че вече трябва да тръгваш. Ако оцелееш, ще ти покажа как да се върнеш в твоя свят.