— Какво научихте до този момент? — попитах го аз.
Мисля, че името му бе Винсънт Мазео, но не бях сигурен. Човекът наближаваше петдесетте и службата в този отдел се смяташе за лека. Смътно си спомних, че Мазео май беше доста добър.
— Наврял се е в една от онези стаички. Виждаш ли оная врата там? Там, където се намира, няма покрив. Може би ще успеем да се доберем до него отгоре, а? Ти как мислиш?
Вдигнах очи към високия таван, направен от медна ламарина. Спомних си, че Юниън Стейшън е най-голямата покрита площ в Съединените щати. Поне в момента така изглеждаше. Гари Сонежи винаги бе обичал големите сцени. Е, сега разполагате с една от тях.
Детективът извади нещо от джобчето на ризата си.
— Имам резервен ключ. С него влизаме в някои от онези стаички. Може би и в тази, дето е в момента.
Взех ключа. Той нямаше намерение да го използва. Нямаше намерение да се прави на герой. Не му се искаше да се изправя тази сутрин срещу Гари Сонежи и точния му снайпер.
Откъм стаята изведнъж отново загърмяха изстрели.
Преброих ги. Бяха точно шест — колкото и миналия път.
Както по-голямата част от откачалките, така и Гари Сонежи бе луд на тема кодове, цифри, вълшебни думички. Запитах се какво ли означава шестицата. Шест, шест, шест? Нищо не ми идваше наум.
Стрелбата отново рязко спря и в чакалнята пак настъпи тишина. Нервите ми бяха опънати до крайност. Долу имаше твърде много хора, изложени на риск.
Двамата със Сампсън тръгнахме напред. Стигнахме на около пет метра срещу вратата, откъдето се стреляше, и залепихме гърбове в стената с извадени токове в ръце.
— Как си? — прошепнах аз.
И друг път сме били в такава напрегната ситуация, но от това не ни ставаше по-добре.
— Голям майтап, а, Алекс? Първата работа за деня. Даже още не съм си изпил кафето.
— Започне ли да стреля — казах аз, — скачаме му. Всеки път стреля по шест пъти.
— Забелязах — отвърна Сампсън, без да гледа към мен.
И двамата поемахме въздуха на тежки, едри глътки.
Не се наложи да чакаме дълго. Сонежи поднови залпа от шест изстрела. Шест. Защо всеки път именно шест?
Той знае, че ще дойдем за него. По дяволите, той лично ме покани на тази касапница!
— Хайде, давай — подхвърлих аз кратко.
На две-три крачки прекосихме коридора. Извадих ключа и го стиснах между палеца и показалеца си.
После го пъхнах в бравата и го завъртях.
Щрак.
Вратата не се отваряше! Разтърсих дръжката. Нищо.
— Какво бе, мамка му? — дъхтеше Сампсън във врата ми с едва прикрит гняв в гласа. — Какво й става на тая шибана врата?
— Току-що я заключих — казах му аз. — Сонежи я беше оставил отключена заради нас.
12.
Долу един мъж и една жена, съпроводени от две малки деца, хукнаха да бягат.
Носеха се с пълна скорост към стъклените врати и към вероятната свобода. Едно от децата се препъна и падна тежко на коляно. Без да спира, жената го грабна за яката и го повлече напред. Беше ужасно да ги гледаш, но хората успяха.
Стрелбата започна отново!
Двамата със Сампсън с трясък се хвърлихме вътре, насочили пистолетите с опънати напред ръце.
Точно пред нас зърнах парче сив брезент.
Изпод него се подаваше цевта на пушка. Значи Сонежи бе отдолу и оттук не можеше да се види.
Двамата със Сампсън задърпахме спусъците един след друг. В залата проехтяха най-малко половин дузина пистолетни изстрели. В брезента цъфнаха дупки. Пушката мълчеше.
Претичах малкото разстояние, отделящо ни от брезента, сграбчих го и рязко го дръпнах. После изстенах — с дълбок, разкъсващ вътрешностите звук.
Под брезента нямаше никой. Никакъв Гари Сонежи!
На металния триножник под палатката бе закрепена автоматична пушка „Броунинг“. Към спусъка бе свързан таймер. Целият механизъм бе изработен ръчно, специално за случая. Пушката щеше да стреля на предварително зададени интервали. Шест изстрела, пауза, после още шест изстрела, пак пауза и така нататък. Никакъв Гари Сонежи.
Отново бях в движение. В северната и южната стена на малката стаичка имаше по една желязна врата. Дръпнах дръжката на тази, която бе по-близо до мен. Очаквах някакъв капан.
Но пространството зад нея бе празно. В отсрещната стена се виждаше още една метална врата. Беше затворена. Гари Сонежи обичаше игричките. Любимият му номер — той да е този, който да определя правилата.