— Говори ФБР — повтори Кайл Крейг. — По плажа има наши агенти. Оказвайте им сътрудничество, а също така и на полицията от Атлантик Сити. Правете това, което ви помолят. Няма причини за паника. Моля ви, помагайте на полицията.
Над огромната тълпа се възцари странно мълчание. Всички започнаха да се озъртат да видят дали около тях няма някой агент. Да, наистина няма причина за паника… докато не намерим Пиърс. Докато не го заварим да работи върху някого в тая огромна тълпа.
Запробивах си път към известния кей за забавления, където като малък наистина бях гледал прочутия гмуркащ се кон. Хората бяха застинали неподвижно в плитката вода, обърнали погледи към брега. Гледката ми заприлича на кадър от „Челюсти“.
Томас Пиърс владееше ситуацията тук.
Един черен белджет се завъртя на около седемдесет метра от брега. Втори хеликоптер се появи откъм североизток. Отначало се приближи към първия, но после се понесе към хотелския комплекс „Тадж Махал“. На вратите им успях да забележа заели позиция снайперисти.
Обаче и Томас Пиърс сигурно ги виждаше, а също и хората по плажа. Знаех, че наоколо по хотелите има разположени още снайперисти от ФБР, но Пиърс също би трябвало да го знае. Та нали беше от ФБР! Бе наясно какво се прави в такива случаи. Това бе неговото оръжие и той го използваше срещу нас. С успех.
Близо до кея настана някаква суматоха. Едни хукнаха натам, за да видят какво става, докато други полагаха всички усилия, за да се измъкнат колкото е възможно по-бързо оттам. Тръгнах напред.
Шумът от навалицата по плажа отново се засилваше. Някъде наблизо от нечий касетофон загърмяха „Ен Воуг“. Във въздуха се носеше миризма на захарен памук, бира и хотдог. Хукнах към Стийл Пайър, доколкото ми позволяваше тълпата.
Някъде напред ми се мярнаха Сампсън и Кайл. Наведени над нещо. О, боже, не! Инес, Атлантик Сити! Сърцето ми щеше да се пръсне.
Това никак не бе хубаво.
Тъмнокоса тийнейджърка хълцаше, подпряла глава на гърдите на по-възрастен мъж. Други зяпаха тъпо в трупа, непохватно покрит с плажни кърпи. Не можех да си представя по какъв начин се бе озовал там, но… ето че бе станало.
Инес, Атлантик Сити. Това трябваше да е тя.
Убитата жена бе с дълга, избеляла от слънцето руса коса и изглеждаше на над двадесет години. Трудно бе да се каже със сигурност. Кожата й бе станала морава, а очите бяха хлътнали навътре в орбитите поради загуба на течност. Устните и основата на ноктите й бяха бледи. Бе успял да поработи върху нея — ребрата и хрущялите бяха изрязани, откривайки на показ белите й дробове, хранопровода, трахеята и сърцето.
Инес звучи като Изабела.
Пиърс знаеше това.
Той не бе взел сърцето на Инес.
До нея прилежно бяха подредени яйчниците и маточните й тръби. Тръбите приличаха на чифт обеци в комплект с огърлица.
Изведнъж хората около нас започнаха да сочат към нещо над морето.
Извърнах се в указаната посока и също погледнах, засенчвайки очи с длан.
Откъм север, мързеливо полюшвайки се малко по-навътре от бреговата линия, се носеше малък самолет. Бе от онези, които фирмите наемат, за да им влачат във въздуха някаква реклама. Тук по-голямата част от дванадесет метровите плакати съдържаше реклама за местни хотели, ресторанти и казина.
Този не правеше изключение. Зад равномерно бръмчащата машина се вееше някакъв рекламен транспарант, чийто надпис с наближаването към нас ставаше все по-четлив. Не можах да повярвам на очите си. Бе поредното съобщение.
Господин Смит засега си отива. Помахайте му за довиждане!
119.
Рано на другата сутрин си тръгнах към Вашингтон. Изпитвах нужда да бъда с децата, изпитвах нужда да спя в моето легло, да бъда далеч, далеч от Томас Пиърс и чудовищното му създание — господин Смит.
Инес се оказа компаньонка от една от местните фирми. Пиърс я извикал в стаята си в „Балис Парк Плейс“. Започвах да мисля, че Пиърс вече намира интимност само с жертвите си, но какво го караше да ги убива по такъв зверски начин? Защо Инес? Защо бреговете на Джърси?
Трябваше да избягам за няколко дни, дори за няколко часа, щом не ставаше за няколко дни. Добре поне, че вече не получавахме нови съобщения с места, към които отново да хукнем като луди.
Обадих се на Кристин от Атлантик Сити и я попитах дали е съгласна да дойде на вечеря със семейството ми. Тя каза, че много би се радвала. Щяла да дойде с гърмящи камбани. Това ми прозвуча като музика. Най-доброто лекарство, от което се нуждаех в момента.