Бързо претичах през съседната стаичка и отворих втората врата. Игра ли беше това? Някакъв сюрприз? Награда, висяща някъде зад втората, третата или четвъртата врата?
Намерих се отново пред празно пространство — поредната празна стаичка. Никакъв Сонежи. Нито дори следа от него.
В стаята обаче имаше метална стълба — изглежда, водеше към следващия етаж или към някакви сервизни пространства над нас.
Закатерих се по стълбата, спирайки рязко и отново тръгвайки, за да не му дам възможност да стреля чисто по мен. Сърцето ми блъскаше като лудо в гърдите, краката ми трепереха. Надявах се Сампсън да върви плътно след мен. Имах нужда от прикритие.
В горния край на стълбата имаше отворена капандура. И тук никаква следа от Гари Сонежи. Подмамваше ме все по-навътре и по-навътре в някакъв капан, в паяжината му.
Стомахът ми бе свит на топка. Зад очите ми започна да набира сила остра болка. Сонежи все още се намираше някъде из Юниън Стейшън. Трябваше да бъде някъде наоколо. Нали каза, че иска да ме види.
13.
Сонежи си седеше мирно и спокойно — като банкер от някой малък град — във влака в 8:45 за нюйоркската Пен Стейшън и се преструваше, че чете Вашингтон Пост. Сърцето му още не се бе успокоило напълно, но по лицето му не личеше нищо. Бе облечен в сив костюм, бяла риза и синя вратовръзка на райета — точно както всички останали задници наоколо.
Току-що бе извършил невъзможното, нали? Бе стигнал предели, до които много малко хора биха се осмелили да приближат. Току-що бе надминал легендарния Чарлс Уитман и това бе само началото на представлението. Имаше една поговорка, която той много обичаше: Победата принадлежи на онзи, който допуска само предпоследни грешки.
Сонежи се унесе в спомени, които скоро го върнаха в любимите му гори край Принстън, Ню Джърси. Отново се видя като момче. Спомняше си всичко за гъстия храсталак и силно пресечения, но понякога смайващо красив район. Беше на единадесет години, когато от една съседна ферма открадна 22-калиброва пушка. Криеше я в каменна кариера близо до тяхната къща. Пушката бе грижливо увита в намаслен плат, фолио и пъхната в брезентов калъф. Малокалибрената пушка бе единственото му материално притежание, което той обичаше, единственото нещо, което бе истински негово.
Спомни си как се спускаше по стръмния скалист склон на урва, по който слизаше до едно закътано местенце — там горският терен бе равен точно след като се минеше покрай гъст къпинак. Там имаше малко открито пространство и именно това беше мястото, където се упражняваше тайно в стрелба по мишени — още тогава, в ония години. Един ден той донесе заешка глава и една котка от близката ферма. Нямаше нещо, което котката да обича повече от прясна заешка глава. Котките бяха такива малки разбойници… Бяха като него. Той и досега ги смяташе за магически животни. Как само преследваха и ловяха жертвата си! Направо бяха велики. Точно затова бе подарил една на доктор Крос и семейството му.
Малката Рози.
След като бе сложил отрязаната заешка глава в средата на поляната, той бе развързал торбата и бе пуснал котката навън. Макар че бе пробил няколко дупки, животното едва не се бе задушило.
— Хайде, маце! Дръж зайчето! — бе й пошушнал той.
Но котката и без него вече бе подушила миризмата на прясното месо и бе хукнала към него. Гари бе опрял пушката в рамото си и я бе проследил. Бе се премерил в движещата се мишена. Бавно бе погалил спусъка и след това бе стрелял. Просто се бе учил как да убива.
Ама като наркоман си, смъмри се той, връщайки се в настоящето, във влака. Много малко се бе променил, откакто бе лошото момче в Принстън. Неговата мащеха — отвратителната и тъпа курва от Бабилон — редовно го бе затваряла в мазето. Бе го оставяла сам в тъмното понякога за десет-дванадесет часа. Бе се научил да обича тъмнината, сам да бъде тъмнина. Бе се научил да обича мазето, да го превръща в свое любимо място.
Гари й го върна с нейните камъни по главата.
Той живееше в подземния свят, в свой собствен ад. Наистина вярваше, че е Цар на отвъдното.
Гари Сонежи непрекъснато трябваше да си налага да се връща на Юниън Стейшън и прекрасния си план. Полицията претърсваше влаковете.
Полицаите идват насам! И Алекс Крос вероятно е сред тях.