Говореше понякога такива глупости и знаеше, че ще й се размине. Знаеше го и никога не пропускаше шанса да изтърси нещо.
— Мляскахме се — отвърнах. — Доволна ли си сега?
— Да, доволна съм — усмихна се Джани. — Всъщност дори никак не сте закъснели. Точно навреме сте. Идеално сте пресметнали.
Вечеря с Нана и децата за мен не бе просто отпускане. Бе прекрасно и приятно прекарано време. Ето на това казвам да си бъдеш вкъщи.
Всички участвахме в подреждането на масата, поднесохме храната, после седнахме и започнахме да се храним. Яденето бе филе от риба меч, картофено пюре в миди, пресен грах и маслени бисквити. Всичко се сервираше димящо, изкусно приготвено от Нана, Джани и Деймън. За десерт Нана бе приготвила световноизвестния си лимонов кейк. Специално в чест на Кристин.
Мисля, че простата — и в същото време сложна дума, която търсех, бе радост.
Бе толкова лесно да се види в очите на хората около масата. Виждах я в блестящите, бликащи от живот очи на Нана, Деймън и Джани. Вече я бях видял в очите на Кристин. Наблюдавах я през цялото време на вечерята и ми дойде наум, че тя би могла да бъде известна дама във Вашингтон, да бъде всичко, каквото си поиска. Но тя бе избрала да бъде учителка и аз я обичах за това.
Разказвахме си истории, случили се в семейството преди много години, истории, които винаги се повтарят в такива случаи. Нана през цялото време сияеше от жизненост. Даде ни един добър съвет за остаряването: „Ако не можеш да си спомниш, забрави го.“
По-късно аз посвирих малко на пианото, попях ритъм енд блус. Джани не можа да се сдържи да не се изфука и изтанцува джазирана версия на кейкуока. Даже и Нана бе въвлечена в танца, протестирайки: „Ама аз не мога, наистина не мога“ — и въпреки това танцуваше без грешка.
Един момент, една картина от тази нощ се е запечатала в съзнанието ми и ще си остане там до сетния ми час. Бе малко след като бяхме привършили с вечерята и почиствахме кухнята. Аз миех чиниите и тъкмо посягах за нова чиния, когато се спрях като закован с увиснала във въздуха ръка.
Джани се бе сгушила в прегръдките на Кристин и двете изглеждаха прекрасно. Нямах представа как се е озовала там, но двете с нея щастливо се смееха на нещо и всичко изглеждаше толкова естествено и истинско. Разбрах, както никога преди това не ми бе ставало толкова ясно, че на Джани и Деймън ужасно им липсва майка.
Радост — да, това бе думата. Толкова лесно да я изговориш и толкова трудно да я намериш в живота.
Сутринта обаче трябваше да отида на работа.
Още бях драконоубиецът, нали?
122.
Заключих се за околния свят, за да мога да посветя мислите си на Томас Пиърс и господин Смит.
Изразих някои предположения пред Кайл Крейг относно ходовете, които Пиърс би могъл да предприеме, както и предпазните мерки, които би му хрумнало да вземе. Апартаментът му в Кеймбридж бе поставен под наблюдение. Екип агенти бе пратен да наблюдава и дома на родителите му край Лагуна Бийч, а една група бе изпратена дори на гроба на Изабела Кале.
Пиърс е бил страстно влюбен в Изабела Кале! За него тя е била единствена! Изабела и Томас Пиърс! Това бе ключът — страстната любов на Пиърс към нея.
Той страда от непоносимо чувство за вина, написах аз в бележника си.
Ако хипотезата ми е правилна, тогава какво ни се изплъзваше?
Екип психоаналитици от ФБР в Куонтико се опитваха да разрешат проблема на хартия. Всички те бяха работили в тясно сътрудничество с Томас Пиърс в отдел „Психология на поведението“. Абсолютно нищо в миналото на Пиърс не съвпадаше с това на психопатите убийци, с които бяха работили преди това. Пиърс никога не е бил тормозен — нито физически, нито сексуално. В миналото му не присъстваше никакво насилие. Поне никой не знаеше да е имало. Нямаше никакви признаци, ни най-малък намек за лудост, във всеки случай не и до момента, когато е избухнал като бомба. Той беше уникат.
Никога не бе имало такова чудовище като него. Никакъв прецедент.
Написах: Томас Пиърс е бил дълбоко влюбен. Ти също си.
Какво би означавало да убиеш единствения човек на света, когото обичаш?
123.
Не можех да изпитам съчувствие, дори някакво подобие на клинично съчувствие към Пиърс. Презирах него и жестоките му и хладнокръвни убийства повече, отколкото тези на всеки друг убиец, с когото си бях имал работа, дори и тези на Гари Сонежи. Кайл Крейг и Сампсън изпитваха подобни чувства, а също и добрите хора от отдел „Психология на поведението“. Този път ние бяхме в състояние на ярост. Ние бяхме обхванати от идеята фикс да спрем Пиърс. Дали не използваше именно това, за да ни вади душите?