През следващия ден отново останах да работя вкъщи. Заключих се горе само с компютъра, няколко книги и бележника ми със схемите на местопрестъплението. Единствената почивка, която си позволих, бе да откарам Деймън и Джани на училище и след това набързо да закуся с Нана.
— Правилно ли ще бъде, ако кажа, че не би искал да обсъждаш това убийство с мен? — попита ме тя по едно време.
— По-скоро бих разговарял с теб за времето или за каквото кажеш. Колко хубава е градината ти. Каква хубава прическа имаш.
— Всички ние много харесваме Кристин, Алекс. Тя ни събра очите. Казвам ти го, в случай че искаш да го знаеш, но си забравил да попиташ. Тя е най-хубавото нещо, което ти се е случвало след Мария. Така че какво смяташ да правиш? Какви са плановете ти?
Обърнах очи към тавана отчаяно, но се усмихнах на тази офанзива на Нана, предприета толкова рано сутринта.
— Първо ще приключа с тази вкусна закуска, която си приготвила. После имам малко работа горе. Така добре ли е?
— Не бива да я губиш, Алекс. Не прави това — посъветва ме и в същото време ме предупреди Нана. — Но ти естествено няма да слушаш грохналата старица. Какво разбирам аз от такива работи, а? Умея само да готвя и да чистя.
— И да дрънкаш — добавих аз с пълна уста. — Не забравяй дрънкането, старо.
— Това не е просто дрънкане, умнико. А задълбочен психологически анализ, понякога за повдигане на самочувствието ти. Понякога за мъдър съвет, обоснован от дългогодишен опит.
— Имам план, не се притеснявай — отвърнах аз и изоставих темата.
— Дано да е сполучлив — предпочете Нана да има последната дума. — Алекс, ако я изгубиш, никога няма да можеш да го преживееш.
Разходката с децата и дори разговорът с Нана ме оживиха. Чувствах се бодър и отпочинал.
Бях започнал да покривам стените на спалнята със забележки и теории, а също така и наченки на теории относно Томас Пиърс. Цялата ми стая бе набодена с хартийки. Ако някой я видеше, сигурно щеше да си каже, че знам какво върша, обаче противно на общоприетото мнение, външният вид почти винаги лъже. Имах хиляди нишки и все пак нито една конкретна.
Спомних си какво бе написал господин Смит в едно от съобщенията си до Пиърс, което Пиърс бе предал на ФБР: Богът в нас е този, който измисля законите и може да ги променя. А бог е вътре в нас.
Думите ми звучаха познато и най-накрая разбрах откъде са. Цитатът бе от Джоузеф Кембъл, американския митолог и фолклорист, преподавал в Харвард, когато Пиърс е бил студент там.
Опитвах различни подходи към загадката. Имаше две неща, които привличаха вниманието ми.
Първо. Пиърс се интересуваше от лингвистика. Бе изучавал тази наука в Харвард. Възхищавал се е от Ноам Чомски. Значи го интересуват и езикът, и думите.
Второ. Пиърс бе изключително организиран. Бе създал лъжливото впечатление, че господин Смит е неорганизиран. Нарочно бе подвел ФБР и Интерпол.
Пиърс е оставял неща, за които да се хванем от самото начало. Някои от тях бяха очевидни.
Той иска да бъде хванат. Тогава защо не се спре сам?
Убийство. Наказание. Дали Томас Пиърс не наказва сам себе си, или наказва всички останали? Тъй или иначе, в момента май наказваше единствено мен. И може би си го заслужавах.
Някъде към три часа отново зарязах работата и отидох да взема Деймън и Джани от училище. Не че имаха нужда някой да ги води до къщи. Просто адски ми липсваха. Исках непрекъснато да ги виждам, да ги усещам кран мен.
Освен това главата започваше да ме цепи и исках да се поразведря, да се откъсна за малко от работата си.
Видях Кристин в двора на училището. Бе заобиколена от деца. Спомних си, че самата тя искаше да има деца. Изглеждаше толкова щастлива, а виждах, че и на децата им харесва да са с нея. На кого ли не би му харесало. Изглеждаше толкова естествена, въртейки въжето за скачане и облечена в тъмносин делови костюм.
Усмихна се, като ме видя да се приближавам през пълния с деца двор. Усмивката й стопли сърцето ми, а също и някои други места.