Пиърс бе изчезнал.
127.
Томас Пиърс отново бе изчезнал яко дим. Вече бях почти готов да повярвам, че наистина живее в някакъв паралелен свят. И наистина е пришълец.
Двамата със Сампсън пътувахме към международното летище „Логън“. Връщахме се у дома, във Вашингтон. Да, но пиковото движение в Бостън никак не подпомагаше намеренията ни.
Все още се намирахме на около два километра от тунела „Калахан“, блокирани от всички страни в лента, която едва-едва помръдваше напред. Бостън май ни натриваше муцуните за неуспеха ни.
— Каква илюстрация към случая ни! Това, дето гонихме Пиърс — кимна Сампсън към масата камиони и коли около нас.
Това е хубава черта у него — или търпи стоически, или си прави майтап, когато нещо не върви. Отказва да потъне в лайна. Просто изплува от тях.
— В главата ми се върти една идея — казах му, опитвайки се да го подготвя.
— Знаех си аз, че се носиш някъде из твоята лична вселена. Знаех си, че не си тук и не си в тази кола, седнал до мен и заслушан в това, което ти говоря.
— Ако продължаваме да стоим тук, в тунела ще се задъним окончателно.
Сампсън кимна:
— Аха. Намираме се в Бостън. Няма да се наложи да се връщаме утре, за да проверим някоя от гениалните ти догадки. По-добре да го направим сега. Да прогоним тръпката, докато още сме изтръпнали.
С мъка се измъкнах от плътно притиснатите в мен коли и направих забранен обратен завой.
— Имам тук една тръпка, която мисля, че трябва да проверя.
— А ще ми кажеш ли накъде сме тръгнали? Да си сложа ли бронежилетката?
— Зависи от това какво мислиш за моите догадки.
Следвах стрелките, водещи към Стороу Драйв, и постепенно се отдалечавах от Бостън в посоката, от която бяхме дошли. Движението и тук бе доста натоварено. Напоследък, накъдето и да тръгнеш, все се сблъскваш с много хора, навсякъде хаос и навалица, стресови ситуации.
— Я по-добре си сложи жилетката — казах аз на Сампсън.
Той не започна да спори. Просто се обърна назад и затърси из задната седалка жилетките ни.
Намъкнах се и аз в моята, без да спирам.
— Според мен Томас Пиърс иска да сложи точка на всичко това. И е готов да го направи. Видях го в очите му.
— Е, и? Преди малко имаше възможност да го стори в Конкорд, нали? Отбий и спри! Спри. Пиърс! Спомняш ли си? Да ти звучи познато, Алекс?
Погледнах го за миг.
— Той изпитва нужда да владее ситуацията. S означава Строу, но също така означава и Смит. Измислил го е, Джон. Той знае как иска да приключи с това. Винаги е знаел. Много е важно да го приключи именно по този начин.
С крайчеца на окото си видях Сампсън да хвърля отегчен поглед навън.
— Е, и? Какво от това? Какво, по дяволите, означава това? А ти знаеш ли го този начин?
— Той иска да завърши на S. Това е като някаква магия за него. Така го е измислил и така трябва да бъде. Това е игра на съзнанието и той маниакално се придържа към нея. Не може да спре да играе. Каза ни го. И все още играе.
Сампсън явно изпитваше трудности при смилането на тази информация. Само преди един час бяхме изпуснали Пиърс. Дали щеше веднага след това пак да се изложи на риск?
— Мислиш, че е луд до такава степен?
— Мисля, че е луд до такава степен, Джон. Сигурен съм в това.
128.
Поне половин дузина коли се бяха събрали на Инман Стрийт в Кеймбридж. Синьо-белите возила се бяха струпали пред входа на апартамента, където навремето бяха живели Томас Пиърс и Изабела Кале, където преди четири години Изабела Кале бе убита.
Непосредствено до стълбите към входа бяха спрели две линейки. Виеха сирени. Ако не бяхме завили обратно пред тунела „Калахан“, щяхме да пропуснем всичко.
Двамата със Сампсън показвахме в движение картите си и забързано крачехме към входа. Никой не ни спря. Никой не би могъл.
Пиърс бе горе.
А също и господин Смит.
Кръгът се бе затворил.
— Някой се обади и каза, че убиват човек — съобщи ни един от кеймбриджките полицаи, докато влизахме във входа. — Разбрах, че са сгащили тоя тип горе. Първокласен касапин бил.