— Знаем всичко за него — каза му Сампсън.
Асансьорът бе спрян, така че двамата със Сампсън поехме по стълбите към четвъртия етаж.
— Мислиш, че Пиърс сам е повикал цялата тая армия? — попита Джон, докато се качвахме нагоре.
Бях минал точката на изтощение и болка и вече нищо не можеше да ме изненада. Не знаех какво да мисля за Томас Пиърс. Той бе накарал всичко в мен да изтръпне — и не само в мен, а във всички нас. Вече не ми идваха никакви мисли, никакви логични идеи. Убиец като него никога не бе имало. Нито дори най-обща прилика. Той бе най-отчужденото човешко същество, което съм виждал. Не чуждо в космическия смисъл на думата, а именно отчуждено.
— Тук ли си, Алекс? — сложи ръка на рамото ми Сампсън.
— Съжалявам — казах. — Отначало си мислех, че Пиърс не изпитва нищо. Просто, че е поредният психопат. Студен гняв, произволни и необединени от общ признак убийства.
— А сега?
Бях вътре в главата на Пиърс.
— Сега се питам дали Пиърс не изпитва всичко. И мисля, че именно това го е подлудило. Само това е.
Тесният коридор в апартамента бе пълен с полиция. Местните ченгета изглеждаха разтърсени и гледаха отнесено. Голяма снимка на Изабела бе вперила поглед в тях в антрето. Бе красива, кажи-речи величествена и много тъжна.
— Добре дошъл в дивия и кървав свят на Томас Пиърс — каза Сампсън.
Един от кеймбриджките детективи ни обясни положението. Бе русокос, със сурово лице, неиздаващо възрастта му. Говореше с нисък, доверителен глас, почти шепот:
— Пиърс е в стаята в края на коридора. Барикадирал се е там.
— Главната спалня и стая на Изабела — казах.
Детективът кимна:
— Точно така, главната спалня. Занимавам се с това дело от самото начало. Не мога да го понасям тоя откачалник. Видях какво беше направил на момичето.
— А какво прави в спалнята? — прекъснах го аз.
Детективът поклати глава:
— Мислим, че ще се самоубива. Изобщо не си дава труда да обяснява на нас, простосмъртните. Има и пистолет. Мислителите от управлението се питат дали да не щурмуват стаята.
— Наранил ли е някого? — повиши глас Сампсън.
Кеймбриджкият детектив отново поклати глава:
— Нямаме такава информация. Все още.
Очите на Сампсън се присвиха.
— В такъв случай може би не трябва да му пречим.
Закрачихме през дългия коридор, където още няколко детективи стояха и разговаряха помежду си. Спряхме се пред вратата на спалнята.
Именно така иска той. Още владее ситуацията.
— Казвам се Алекс Крос — обърнах се аз към детектива, отговарящ за операцията. Той знаеше кой съм. — Казал ли е нещо досега?
Лейтенантът се потеше. Приличаше на боксьор, надхвърлил поне с петнадесетина килограма бойното си тегло.
— Каза ни, че той е убил Изабела Кале, призна си. Но ние вече го знаехме и без него. Каза, че ще се самоубие. — Той потърка брадичка с лявата си ръка. — Сега се мъчим да решим дали да му попречим или не. От ФБР са тръгнали насам.
Подминах лейтенанта.
— Пиърс — подвикнах аз към вратата. Приглушеният говор наоколо рязко секна. — Пиърс! Аз съм, Алекс Крос. Искам да вляза, Пиърс!
По гръбнака ми пробяга хладна тръпка. Отвътре не долетя нито звук. После го чух. Гласът му звучеше слабо и уморено. Може би играеше. Кой можеше да каже със сигурност какво ще направи в следващия момент?
— Влизай, щом искаш. Но само ти. Крос.
— Хайде — прошепна зад гърба ми Сампсън. — Алекс, хайде да приключим с тази работа веднъж завинаги.
Обърнах се към него:
— Де да можеше така.
Застанах пред вратата. Спомних си за плаката, който бях видял в коридора: Без бог ние сме обречени да бъдем свободни. За това ли беше цялата тази работа?
Извадих пистолета и бавно, сантиметър по сантиметър, отворих вратата. Изобщо не бях подготвен за онова, което видях.
Томас Пиърс лежеше проснат на леглото, което едно време бе споделял с Изабела Кале.
В ръката му блестеше остър като бръснач скалпел.
129.
Гърдите на Томас Пиърс зееха отворени. Сам си бе направил разреза, все едно че прави аутопсия. Бе още жив, но животът едва мъждукаше в него. Струваше ми се невероятно, че бе изобщо в съзнание, че дори и говореше. Не знам как го правеше, но ето, проговори: