— Не си виждал изкусната работа на господин Смит, нали?
Поклатих глава смаяно, неспособен да промълвя и дума. Такова нещо още не бях виждал, въпреки дългите години, прекарани в отдел „Убийства“. Над гръдния му кош висяха парчета кожа, оставяйки на показ мускулите и сухожилията отдолу. Бях разтърсен из основи, смаян, отвратен.
Томас Пиърс бе жертва на господин Смит. Последната.
— Не се приближавай! Стой там! — Това беше команда.
— Не знам обаче с кого говоря. С Томас Пиърс или с господин Смит.
Пиърс сви рамене:
— Не ми се прави на голям психар. По-умен съм от теб.
Кимнах. Защо да споря с него — с Пиърс или с господин Смит?
— Аз убих Изабела Кале — каза той бавно. Погледът му се замъгляваше. — Аз убих Изабела Кале.
Той притисна скалпела към отворените си гърди, готов да се прободе, да се прониже. Искаше ми се да се извърна встрани, но не можех.
Този човек иска сам да си извади сърцето — помислих си. — Кръгът се затваря. Това S господин Смит ли означава? Разбира се.
— Не си изхвърлил нито едно от нещата на Изабела — казах аз. — Снимките й са навсякъде.
Пиърс кимна:
— Да, доктор Крос. Оплаквах я, нали?
— И аз така си помислих отначало. Така си помислиха и хората от отдел „Психология на поведението“ в Куонтико. Но накрая ми стана ясно.
— Какво ти стана ясно? Я ми разкажи какво ти стана ясно за мен! — подигра се Пиърс.
Съзнанието му бе ясно и мисълта все още бърза.
— Другите убийства… Ти не си искал да убиваш никого от тях, нали?
Томас Пиърс сърдито ме изгледа. При неговото състояние това можеше да стане само с огромно усилие на волята. Арогантността му ми напомни Сонежи.
— Тогава защо съм ги убил?
— Ти си наказвал сам себе си. Всяко убийство е било повторение на убийството на Изабела. Повтарял си този ритуал непрекъснато. Страдал си от смъртта й всеки път, когато си убивал.
Томас Пиърс изстена:
— Оооох, ооох, убих я тук! В това легло!… Можеш ли да си представиш? Разбира се, че не можеш. Никой не може.
Той вдигна скалпела над тялото си.
— Пиърс, недей!
Трябваше да направя нещо. Спуснах се към него. Хвърлих се към легналата фигура и скалпелът се впи в дясната ми длан. Изкрещях от болка, докато Пиърс го измъкваше.
Грабнах жълто-бялата завивка и я притиснах към зейналите гърди на Пиърс. Той се боричкаше и мяташе глава на всички страни като човек, обхванат от епилептичен припадък.
— Алекс, не! Алекс, внимавай! — чух Сампсън да вика зад мен.
Виждах го с периферното си зрение. Бързо се приближаваше към леглото.
— Алекс, скалпелът! — кресна той отчаяно.
Пиърс още се боричкаше под мен, псувайки. Силата му бе смайваща. Не знаех къде е скалпелът и дали е още в ръката му.
— Остави Смит да убие Пиърс! — изхърка той.
— Не! — викнах му. — Трябваш ми жив.
И после немислимото — отново.
Сампсън стреля от упор. Изстрелът отекна оглушително в тясното пространство на спалнята. Тялото на Томас Пиърс бе обхванато от конвулсии. Краката му отчаяно ритаха въздуха. Ръмжеше като тежко ранено животно. Нечовешки звуци — като на пришълец.
Сампсън стреля още веднъж. От гърлото на Томас Пиърс се изтръгна странен звук. Очите му се обърнаха с бялото навън. Скалпелът падна от ръката му.
Поклатих глава:
— Не, Джон. Стига вече. Пиърс е мъртъв. Господин Смит също е мъртъв. Да почива в ада дано.
130.
Бях като изцеден — не изпитвах никакви чувства и макар и леко ранен, и набързо превързан, успях да се прибера вкъщи навреме, за да кажа на децата „лека нощ“. Деймън и Джани вече имаха отделни стаи. Сами бяха пожелали да бъде така. Нана бе дала стаята си на втория етаж на Джани, а самата тя се бе преместила в малката стаичка до кухнята, в която се чувствала чудесно.
Толкова се радвах, че съм си вкъщи, че отново ги чувам, че отново ги усещам край себе си.
— Тук някой май е украсявал, а? — казах аз, надничайки в новото царство на Джани.
Тя се изненада, че съм успял да се върна вкъщи, и личицето й светна като крушка.
— Сама го направих — гордо ми съобщи Джани и се изпъчи. — Само дето Нана ми помогна да окачим пердетата. Заедно с нея ги ушихме. Харесват ли ти?