— Ти командваш парада тук. Май съм изпуснал голямо шоу, а?
— И още как! — засмя се Джани и заповяда: — Я ела тука!
Приближих се към малкото ми момиченце и тя ме дари с една от най-пленителните прегръдки в дългата и понякога много живописна история на отношенията бащи — дъщери.
После отидох в стаята на Деймън и тъй като от толкова дълго време тя беше и на двамата, се стъписах от промените в нея.
Деймън се бе спрял на спортен декор с чудовища и герои от известни кино комедии. Типично мъжко и въпреки това със стил. Хареса ми как е подредил стаята си. Деймън в най-чист вид.
— Трябва да ми помогнеш да си подредя и моята — казах му аз.
— Тази вечер пропуснахме бокса — рече той не толкова, за да се оплаче, колкото, за да отбележи.
— Искаш ли веднага да слезем долу? — вдигнах аз юмруци пред лицето си. — Ще изкарам един-два рунда с теб, Мохамед Али.
Деймън се засмя:
— Мислиш, че можеш да ме свалиш ли? Аз обаче не мисля така.
Сборичкахме се върху леглото му и накрая трябваше да обещая утре вечер да проведем двоен урок по бокс. Всъщност нямах търпение. Деймън растеше много бързо: Джани също. По-щастлив с тях едва ли щях да бъда някога.
И с Кристин. Можех да й се обадя веднага и да се видим утре някъде. Хората казваха: „Сърцето води главата.“ С Кристин чувствах отново пълнота. Чувствах как щастието ме повлича и ме носи само към хубави неща. Това чувство ми бе липсвало толкова дълго време.
Бях късметлия човек.
Бях го постигнал в собствения си дом.
Епилог
На море, на море
131.
Деймън, Джани, Нана, Кристин и аз пристигнахме на международното летище в Бермудите в неделя, двадесет и пети август.
Спомням си прекрасно една гледка от летището: Кристин и Джани стоят на опашката за паспортите, хванати за ръце, и си тананикат нещо. Това бе гледка, която се запечата в съзнанието ми като фотография и която никога нямате да забравя.
С времето извадихме голям късмет — беше най-хубавото, което човек можеше да си представи. Всеки ден слънце и безкрайни сини небеса. Дните принадлежаха на децата. Ходехме да се къпем и да се гмуркаме с шнорхели и плавници на Елбоу и Хорсшуу Бей, а след това се надбягвахме с мотопеди по Мидъл Роуд.
Нощите принадлежаха на Кристин и мен. Скитахме по най-хубавите места, и то здраво — „Терънс Бар“ в „Палм Рийф“, „Газебо Лаундж“ в „Принцес“, „Клей Хаус Ин“. Исках да бъда с нея повече от всякога. Отново се чувствах цял. Непрекъснато си спомнях кога я бях видял за първи път в двора на „Съджърнър Трут“. Тя е, Алекс. Тя е.
Една сутрин я заварих да се разхожда в градината с цветя в косите.
— Има една стара поговорка — каза ми тя. — „Ако имаш само два пенса, с едното пени си купи хляб, а с другото — лилия.“
Същия следобед отидохме с децата на Хорсшуу Бей. Не можеха да се наситят на дълбоката синева на морето. Кристин взе мотопед и тръгна за Хамилтън да понакупи подаръци за някои от учителите в „Съджърнър Трут“. Някъде към пет Деймън, Джани и аз най-сетне се върнахме в хотел „Белмонт“, щръкнал като часови сред богатата зеленина, обрамчена от безкрайна морска синева. Около него бяха пръснати бунгала в пастелни цветове с бели покриви. Нана седеше на верандата и бъбреше с новите си познати. Възвърнатият рай, помислих си аз.
Зареял поглед в прекрасната морска шир, съжалих, че Кристин я няма, за да споделя с нея мига. Липсваше ми много, а беше минал само половин ден. Прегърнах децата и всички се усмихнахме на очевидното.
— Липсва ти, нали? — прошепна Джани. — Това е хубаво, тате. Много е хубаво.
Когато Кристин не се прибра до шест, започнах да мисля дали да я чакам, или сам да хукна за Хамилтън. Може да се е блъснала някъде. Тия тъпи мотопеди, мислех си непрекъснато аз, макар че предния ден много ги харесах и бях решил, че са съвсем безопасни.
През входния портал на „Белмонт“ влезе висока стройна жена и аз въздъхнах с облекчение. Изтичах на стълбите да я посрещна, но видях, че това не е Кристин.
До шест и половина Кристин още не се бе появила, нито се бе обадила отнякъде. Стана седем.
Обадих се в полицията.
132.