Крос, Крос, Крос! Това ли е краят? Това ли е грандиозният финал? Възможно ли е?
Крос изглеждаше толкова могъщ, както крачеше по перона, погълнат от търсенето, толкова над подобни дребни терзания. Това поне можеше да му се признае. Беше по-висок от всички останали с пет-шест сантиметра, с гладка кафява кожа. Сладур — така го наричаше приятелят му Сампсън.
Е, имаше изненада за Сладура. Голяма и неочаквана изненада. Изненада на изненадите.
Ако ме хванеш, доктор Крос — хващаш себе си. Разбираш ли това, Крос? Не се безпокой — скоро ще го разбереш.
— Благодаря ви, господин Стюърт — каза детективът, връщайки кредитната му карта и шофьорската книжка.
Сонежи кимна и се усмихна сдържано, след което очите му отново се върнаха към прозореца.
Алекс Крос беше там. Не се прави на толкова скромен, Крос. Не си чак толкова велик.
Искаше му се веднага да започне да стреля. Бе под пара. Заливаха го горещи вълни. Можеше да направи Алекс Крос на решето ей сега. Нямаше никакво съмнение. Мразеше това лице, тази походка, всичко в този доктор — детектив.
Алекс Крос забави крачка. После погледна право в него. Беше само на метър и половина от Сонежи.
Гари Сонежи бавно вдигна очи към Крос, после съвсем естествено ги премести към другите детективи и отново ги върна към Крос.
Здрасти, Сладур.
Крос не го позна. А и как би могъл? Детективът го погледна право в лицето… и продължи нататък. Крачеше по перона, постепенно ускорявайки крачка.
Крос вече бе с гръб към него и представляваше страшно съблазнителна мишена. Един детектив му махаше от другия край на перона и го викаше да отиде да види нещо. Много му харесваше идеята да застреля Крос в гръб. Страхливо убийство — най-хубавото. Ето това хората мразеха най-много.
Сонежи се отпусна и се облегна назад.
Крос не ме позна. Толкова съм добър. Аз съм най-добрият, с когото си е имал работа, и ще го докажа.
Две мнения по този въпрос няма. Ще спечеля.
Ще убия Алекс Крос и цялото му семейство и никой не може да ме спре.
15.
Мина пет и половина следобед, преди дори да си помисля да си тръгна от гарата. Прекарах цял ден там, разпитвайки свидетели, говорейки с балистиците, със съдебномедицинския експерт, надрасквайки груба схема на местопрестъплението в бележника си. Сампсън започна да не го свърта някъде към четири часа. Виждах го как крачи нервно напред-назад, готов да избухне, но той вече бе свикнал с педантичността ми.
От ФБР също бяха дошли на местопрестъплението, а Кайл Крейг, който бе останал в Куонтико да работи по случая „господин Смит“, ми се обади по телефона. Пред гарата се бе струпала тълпа репортери.
Какво бе станало? В главата ми непрекъснато се въртеше една мисъл: влакът е тръгнал от гарата. Знаете как е — като ти се загнезди някоя комбинация от думи в главата, няма отърваване.
Към края на деня пред очите ми вече плуваха кръгове, чувствах се като убит, но изпитвах и тъга, спомняйки си за сцената на убийствата. Разбира се, това не бяха обикновени убийства. Бях се погрижил да отстраня Сонежи, но някак си се чувствах виновен, че отново е навън.
Сонежи бе всичко друго, но не и неметодичен. Бе поискал да ме види на Юниън Стейшън. Но защо? Отговорът на този въпрос още не ми бе ясен.
Най-накрая се измъкнах от гарата през подлезите, за да избегна пресата и останалите. Отидох си вкъщи, взех си душ и се преоблякох.
Това малко помогна. Отпуснах се на леглото и полежах така десет минути със затворени очи. Трябваше да прочистя съзнанието си от всичко, което се бе случило днес.
Обаче нищо не се получи. Помислих си дали да не отменя срещата с Кристин Джонсън. В главата ми звънна предупредително звънче. Не разваляй нещата. Не я плаши с работата си. Тя е човекът. Вече усещах, че Кристин има проблеми с работата ми като детектив по убийствата. Не можех да й се сърдя, особено след днешния ден.
Котката Рози мина на обичайната си визитация, скочи на гърдите ми и се сгуши там.
— Котките са като баптистите — прошепнах аз в ухото й.
— Всички знаят, че обръщат света с главата надолу, но никой не може да ги хване.
Рози замърка в съгласие и се закиска вътрешно. Големи приятелчета сме си с нея.