Когато най-сетне слязох долу, децата ме подхванаха. Дори и Рози се включи в агитката, обикаляйки из хола и подскачайки като мажоретка.
— Изглеждаш чудесно, тате. Изглеждаш направо красив — намигна ми Джани с вдигнат палец.
Бе искрена, но в думите й имаше голям заряд от „срещата“ ми тази вечер. Явно й доставяше голямо удоволствие да ме види наконтен и накипрен само защото трябва да отида на среща с директорката на тяхното училище.
Положението с Деймън беше дори по-лошо. Още като ме видя да слизам по стълбите, се закиска и веднъж започнал, не можеше да спре. Успяваше само от време на време да промърмори, премалял от смях:
— Красив… красив.
— Това ще ти се върне някой ден — казах му аз. — Десетократно, може би дори стократно. Ще чакам само да доведеш някоя хубавица, за да я запознаеш с татко си. И твоят ред ще дойде, не се безпокой.
— Нищо, струва си — едва успя да промълви Деймън и продължи да се смее като луд.
Смехът му бе толкова заразителен, че Джани се присъедини към него, и то до такава степен, че се затъркаля по килима от смях. Деймън последва примера й, а Рози заподскача около тях възбудено.
Проснах се и аз долу, изръмжах страшно и започнах да се боричкам с тях. Както винаги, това оказваше необичаен лековит ефект. Хвърлих поглед към Нана Мама, застанала на вратата между кухнята и столовата. Бе необичайно тиха и сдържана и не се присъедини към нас, както обикновено правеше.
— Не щеш ли малко от това, старо? — попитах я аз, търкайки леко брада в главата на Деймън.
— Не, не. Ама тази вечер си нервен като Рози — отвърна Нана и също започна да се смее. — Брей, не бях те виждала такъв, откакто стана на четиринадесет и започна да се срещаш с Джийн Алън, ако си спомням името точно. Но Джани е права — наистина изглеждаш… хайде да кажем… страхотно.
Накрая пуснах Деймън, станах и отупах вече омачкания си вечерен костюм.
— Е, искам да благодаря на всички ви за моралната помощ, която ми оказахте в трудно за мен време — казах аз с пресилено тържествен тон и обиден израз на лицето.
— Няма за какво — викнаха всички в един глас. — Приятно прекарване на срещата. Ти си красив.
Тръгнах към колата, въздържайки се от погледи назад, за да ги лиша от удоволствието да ми направят някоя смешна физиономия на изпроводяк. Но се чувствах много по-добре, като че ли по странен начин обновен.
Бях обещал на семейството си, а също и пред себе си, че вече ще започна да живея нормален живот. Ни кариера, ни разследване на убийство след убийство. И въпреки това последната ми мисъл, подкарвайки колата, беше: Гари Сонежи е отново вън. Как ще се оправяш с това?
Като начало щях да прекарам една страхотна, мирна и вълнуваща вечер с Кристин Джонсън.
Тази вечер повече нямаше да мисля за Гари Сонежи.
Щях да бъда страхотен, ако не и направо красив.
16.
„Кинкедс“ във Фоги Ботъм е един от най-добрите ресторанти във Вашингтон, пък и от много места, където съм сядал да се храня. Храната там е по-добра дори и от вкъщи, макар че никога не бих казал това на Нана.
Двамата с Кристин се бяхме уговорили да се срещнем в бара му около седем. Пристигнах няколко минути по-рано и тя дойде веднага след мен. Сродни души. Така започна първата ни среща.
Долу Хилтън Фелтън свиреше на пианото адски прелъстителите си джаз мелодии, както правеше това шест вечери в седмицата. През уикендите към него се присъединяваше Ефраин Уурфолк на баса. Боб Кинкед ту влизаше, ту излизаше от кухнята, зорко наблюдавайки всяко блюдо, излизащо оттам. Всичко бе точно както трябва. По-добре не би могло да бъде.
— Но това наистина е страхотно място. Отдавна исках да го видя — възкликна Кристин, оглеждайки с одобрителен поглед обстановката: бара от черешово дърво, широките стълби, водещи нагоре към главната зала на ресторанта.
Никога не бях я виждал така накипрена — беше по-красива, отколкото си мислех. Бе облякла дълга черна рокля, оголваща съвършено изваяни рамене. На едното й рамо висеше кремав шал, поръбен с черна дантела, а на шията си бе сложила огърлица, направена от старомодна брошка, която много харесах. На краката си бе обула черни обувки без ток, но въпреки това бе метър и осемдесет без малко. Ухаеше на цветя.
Кадифено кафявите й очи бяха огромни и проблясващи от онзи вид тиха наслада, каквато й доставяха вероятно децата от училите, но която не би могла да се види на лицето на нито един друг възрастен. Усмивката й се появяваше на устните без всякакво усилие. Изглежда, наистина се радваше да е тук.