С всички сили се стараех да приличам на всеки друг, но не и на детектив по убийствата, затова бях избрал черна копринена риза — подарък от Джани за рождения ми ден. Наричаше я „тарикатската риза на татко“. Бях с черни панталони, черен кожен колан, проблясващ с катарамата си от фалшиво сребро, черни обувки. Вече ми бяха казали, че изглеждам „красив“.
Отведоха ни в уютно сепаре на първия етаж. Обикновено се старая да сдържам „физическото си привличане“, но докато пресичахме залата, подир нас се обърнаха доста глави.
Напълно бях забравил какво е да излезеш с някого и да накараш хората да извръщат глави подир вас. Трябва да призная, че това усещане много ми хареса. Бавно си припомнях какво беше това да си с някой, с когото искаш да бъдеш. Спомних си също така какво бе да се чувстваш пълноценен или почти пълноценен, или поне на път да станеш пълноценен.
Уютното ни сепаре гледаше към Пенсилвания Авеню1, както и към дрънкащия на пианото долу Хилтън Фелтън. Идеално!
— И така, как мина денят ти? — попита Кристин, след като се настанихме в сепарето.
— Нищо особено — отвърнах аз, повдигайки рамене. — Просто поредният работен ден в столичното полицейско управление.
Кристин се наклони леко към мен.
— По радиото чух, че имало някаква престрелка на Юниън Стейшън. Да си се сблъсквал с Гари Сонежи по някое време през твоята блестяща кариера?
— Съжалявам, в момента не съм на работа — отвърнах аз. — Между другото много ми харесва роклята ти.
Освен това ужасно ми харесва тази стара брошка, която си превърнала в огърлица. Харесва ми, че си се сетила да си обуеш обувки без токове, в случай че изпитам нужда да изглеждам по-висок, което не е така.
— Тридесет и един долара — каза тя и се усмихна с прекрасна, пресилено свенлива усмивка.
На нея роклята изглеждаше за милиони. Поне аз си мислех така.
Погледнах я право в очите, за да се опитам да отгатна дали й е добре. Бяха минали повече от шест месеца от смъртта на мъжа й, но това не бе кой знае колко голям срок. Стори ми се, че всичко е наред и освен това подозирах, че тя ще ми каже направо, ако има нещо.
Избрахме си бутилка мерло. После като предястия и двамата се спряхме на ипсуички миди, което бе добър старт за вечеря в „Кинкедс“. Като основно блюдо си поръчах задушена сьомга.
Кристин като че ли направи по-добър избор. Омар с гарнитура от меки като масло зелеви листа, пюре от боб и трюфели.
Докато се хранехме, не млъкнахме. Нито за секунда. Отдавна, много отдавна не се бях чувствал толкова освободен.
— Деймън и Джани казват, че си най-добрият директор, когото са виждали. Дадоха ми по долар, за да ти го кажа. А твоята тайна каква е? — попитах аз по едно време, усещайки, че с усилие потискам желанието си да бъбря глупости, докато съм с нея.
Преди да отговори, Кристин се позамисли.
— Ами… мисля, че най-верният и най-близък до истината отговор е, че ми е приятно да преподавам. Има и още един отговор, който е горе-долу същият. Ако си десняк, ти е ужасно трудно да пишеш с лявата ръка. Е, повечето деца в началото са левичари. Винаги се старая да го запомня. Ето това е тайната ми.
— Разкажи ми как мина денят ти в училище — помолих я аз, втренчил поглед в очите й, неспособен да го отклоня встрани.
Молбата ми я изненада.
— Наистина ли искаш да знаеш как мина денят ми? Защо?
— Твърдо. Дори не знам защо.
Защото обичам гласа ти. Обичам начина, по който изразяваш мислите си.
— Всъщност днес бе голям ден — каза тя и в очите й отново проблесна светлина. — Сигурен ли си, че искаш да чуеш всичко това, Алекс? Никак не ми се иска да те отегчавам с работата си.
Кимнах:
— Сигурен съм. Никога не задавам въпроси, чиито отговори не искам да чуя.
— Добре тогава, ще ти разкажа. Днес всички деца трябваше да се преструват на седемдесет-осемдесет годишни старци и старици. Трябваше да вървят и да се движат малко по-бавно от обикновено. Трябваше да се справят с немощта си, със самотата и с това да не са център на внимание, както обикновено. Наричаме това „да влезеш в кожата на другия“ и го правим много често. Това е чудесна програма и аз прекарах един страхотен работен ден, Алекс. Благодаря ти, че ме попита. Беше прекрасно.