Кристин отново ме попита как е минал денят ми и аз й разказах колкото е възможно по-малко неща. Не исках да я разстройвам и отново да преживявам всичко. Говорихме си за джаз, за класическа музика и за последния роман на Ейми Тан. Изглежда, знаеше всичко и бе изненадана, че съм чел „Стоте тайни сетива“ и още повече се изненада, че ми е харесала.
После ми разказа какво било за нея да израсне на югоизток и ми довери голяма тайна — каза ми за Дъмбо-Гъмбо.
— През цялото време, докато бях в отделенията — разказваше Кристин, — бях Дъмбо-Гъмбо. Така ме наричаха някои от децата. Имах големи уши, разбираш ли. Като на Дъмбо, летящото слонче.
Тя отметна косата си с ръка.
— Ето, виж.
— Много са хубави даже — отвърнах аз.
Кристин се засмя:
— Не ме разочаровай, моля те. Ушите ми наистина са големи. И усмивката ми е огромна. Само зъби и венци.
— И някое тарикатче ти е измислило прякора Дъмбо-Гъмбо, така ли?
— Брат ми Дуайт. Освен това измисли и още един — Гъмбо Дин. Още не ми е казал, че съжалява за постъпката си.
— Е, аз пък го съжалявам. Усмивката ти е ослепителна, а ушите ти са големи точно колкото трябва.
Тя отново се засмя. Обичах смеха й. Всъщност обичах всичко в нея. По-щастлив от тази първа вечер заедно едва ли бих могъл да се чувствам.
17.
Времето летеше неусетно. Говорехме си за различни типове образование, за изложбата в Коркорановия Гордън Парк, а също и за най-обикновени глупости. Когато за първи път погледнах часовника, мислейки, че ще е някъде около девет и половина, часът бе дванадесет без десет.
— Тази вечер само за училища разговаряхме — каза Кристин. — Вече трябва да тръгвам, Алекс. Наистина. Каляската ми ще се превърне в тиква и тъй нататък.
Колата й бе паркирана на Деветнадесета улица и дотам отидохме пеша. Улиците бяха смълчани, пусти и окъпани в светлината на уличните лампи.
Чувствах се, сякаш бях пийнал малко повече, но знаех, че не съм. Усещах се освободен от всякакви грижи, припомнях си отново какво е да се чувстваш така.
— Ще ми се някой ден да повторим тази вечер. Какво ще кажеш за утре? — попитах аз и усмивката ми беше готова да цъфне на лицето.
Божичко, страшно ми беше хубаво!
Изведнъж нещо обаче се обърка. Видях изражение, което не ми хареса — тъга и притеснение. Кристин се вгледа в очите ми.
— Не мисля, че идеята е добра, Алекс. Съжалявам — каза тя. — Наистина съжалявам. Мислех, че съм готова, но май не съм. Има една поговорка: Белезите растат заедно с нас.
Поех шумно въздух. Не бях очаквал това. Дори не си спомнях какво означава да сбъркаш с някого. Бе като внезапен удар в корема.
— Благодаря ти, че ме заведе в най-хубавия ресторант, в който съм била досега. Много, много съжалявам. Не си виновен ти, Алекс.
Кристин не сваляше поглед от очите ми. Като че ли търсеше да види нещо, но не го намираше.
Вмъкна се в колата си, без да каже дума повече. Изведнъж бе станала делова, практична, сдържана. Запали и потегли. Останах да стърча на пустата улица, загледан подире й, докато червените габарити не се стопиха в далечината.
Не си виновен ти, Алекс. Думите й не преставаха да звучат в главата ми.
18.
Лошото момче отново бе в Уилмингтън, Делауеър. Имаше малко работа тук. В някои отношения това дори можеше да се окаже най-добрата част.
Гари Сонежи се разхождаше из добре осветените улици на Уилмингтън и като че ли не обръщаше внимание на околния свят. И за какво трябваше да му обръща? Достатъчно изкусен беше в грима и дегизирането, за да измами тъпаците, живеещи тук. Беше измамил ония от Вашингтон, защо да не измами и тия?
Той спря и се взря в огромния плакат над местната гара. „Уилмингтън — място, където можеш да бъдеш някой“, пишеше на него с големи червени букви на бял фон. Какви страхотна невинна шега, помисли си той.
Носеше пътническа чанта в ръка, но не привличаше ничие внимание. Малкото хора, които бе срещнал по време на разходката си, изглежда, бяха облечени по каталога на Сиърс от 1961 година.
На няколко пъти чу стържещия средноатлантически акцент. „Треба а се обадим дома“ (Трябва да се обадя вкъщи). Тъп и отвратителен диалект за тъпи и отвратителни мисли.
Исусе Христе, какво място за живеене! Как е успял да преживее в тази стерилна обстановка толкова време? Защо изобщо си дава труд да се връща? Е, отговорът на този въпрос му бе ясен. Сонежи знаеше защо се връща.