Отмъщение.
Време за отплата.
Свърна от Норт Стрийт и пое по неговата стара улица — Сентръл Авеню. След малко спря пред боядисана в бяло къща и дълго се взира в нея. Бе скромен дом в колониален стил на два етажа. Бе собственост на дядото и бабата на Миси и затова тя не се бе преместила.
Тракни с токове, Гари. Божичко, никое друго място не е като дома ти.
Отвори чантата си и извади избраното от него оръжие. Бе особено горд с него. Доста дълго време бе чакал, за да го вкара в употреба.
Най-сетне Гари Сонежи пресече улицата и се изкачи по няколкото стъпала на предното стълбище, сякаш бе собственик на къщата. После отвори вратата с помощта на ключа, който му бе останал отпреди четири години — от деня, в който Алекс Крос бе връхлетял в живота му заедно с партньора си Джон Сампсън.
Влезе вътре и… колко мило — жена му и дъщеря му го очакваха, хапвайки бисквитки и гледайки телевизия.
— Здрасти. Помните ли ме? — попита Сонежи тихо.
И двете започнаха да пищят.
Неговата собствена предана жена Миси.
Неговото любимо малко момиченце Рони.
Пищяха не защото бяха видели непознат, а защото го бяха разпознали и бяха видели оръжието.
19.
Ако започнеш да се съобразяваш с всички факти, някоя сутрин може и да не се събудиш. Оперативната зала в полицейското управление бе изпълнена до краен предел с непрекъснато звънящи телефони, писукащи принтери, проблясващи монитори и наблюдателна апаратура — последна дума на техниката. Целият този шум обаче не можеше да ме измами. Още не бяхме стигнали доникъде със стрелбата на гарата.
Първото нещо, което направих, бе да запозная хората със Сонежи. От мен се очакваше да го познавам по-добре от всеки друг, но въпреки това ми се струваше, че не знам достатъчно, особено пък сега. Проведохме съвещание на — както ние я наричахме — кръглата маса. В продължение на един час сбито излагах подробностите по отвличането на две деца преди няколко години в Джорджтаун, извършено от него, залавянето му и десетките разпити, проведени от мен в затвора „Лортън“ до момента на бягството му.
След като всеки от групата хукна да изпълнява задълженията си, аз също се захванах за работа. Трябваше да разбера кой е Сонежи, истинският Сонежи, защо е решил да започне отново и защо се е върнал във Вашингтон.
Обеда го подминах, без да забележа. И това време отиде само за сортиране на планините от данни, които бяхме събрали за Сонежи. Някъде около два следобед с болезнена яснота осъзнах количеството забодени листчета на таблото, на което слагахме „важната“ информация.
Една оперативна зала не е никаква оперативна зала без забодените на таблата карти и огромното табло с информация за това как се развива случаят. В най-горния му край с големи букви е написано името на случая, дадено му от началника на детективите. В случая това беше „Паяжина“, тъй като в полицейските кръгове Сонежи бе известен под прякора Паяка. Всъщност аз му го измислих.
Една част от това табло бе отделена за „цивилни нишки“. Това бяха показанията на надеждни свидетели на вчерашната стрелба на Юниън Стейшън. Друга част беше „полицейски нишки“ — тя пък се състоеше от показанията на полицейски служители, оказали се на гарата по време на стрелбата.
Цивилните нишки са показания на „нетренирано око“, докато полицейските са „тренирано око“. И крайният резултат от всички тези показания засега беше, че никой не разполагате с добро описание на настоящия външен вид на Сонежи. Тъй като в миналото Сонежи бе вече демонстрирал необичайното си изкуство в дегизирането, това не бе изненада за никого, но бе неприятно за всички.
В друга част на таблото бе поместена историята на случая Сонежи. На дълга, навита на руло компютърна разпечатка бе описано всяко място, където срещу Сонежи е било повдигано обвинение в някакво престъпление, включително и няколко неразкрити убийства още от ранните му години в Принстън, Ню Джърси.
Вяха прикрепени и снимки на уликите, с които разполагахме засега. Под тях с маркер бе написан текст — „известни умения, Гари Сонежи“; „скривалища, Гари Сонежи“; „физически характеристики, Гари Сонежи“; „предпочитани оръжия, Гари Сонежи“.
Имаше и категория „известни съучастници“, но тя беше още празна. И вероятно така щеше да си остане. Доколкото знаех, Сонежи винаги бе работил сам. Дали още беше така? Дали се е променил след последната ни среща?