Всичко в мен крещеше да го направя, всяко сетиво, всяко чувство. Бавно и внимателно протегнах ръце и взех Кристин в прегръдките си. Тя толкова естествено потъна в тях. Почувствах, че се разтапям и чувството ми хареса. Приятно ми беше дори, че и коленете ми леко изтръпват.
Целунахме се за първи път — устните й бяха нежни и сладки и бавно мърдаха под моите. Не се отдръпна, както очаквах. Връхчетата на пръстите ми пробягаха нежно по едната й буза, после по другата.
Кожата й бе гладка и пръстите ми потреперваха, като че ли докосваха пареща повърхност. Сякаш от много, много дълго време не ми беше достигал въздух и изведнъж ми се даваше възможност да дишам до насита. И дишах. Отново се почувствах жив.
Кристин бе затворила очи, но сега отново ги отвори. Погледите ни се срещнаха.
— Точно както си представях — прошепна тя. — Около четиристотин и петдесет пъти.
Точно тогава се случи най-лошото нещо, което може да си представи човек — пейджърът ми забибипка.
22.
В шест часа вечерта в Ню Йорк по всички улици на вечно задръстения от движение участък около Пен Стейшън виеха сирени. Детектив Манинг Голдман паркира тъмносиния си таурус пред пощата на Шесто Авеню и хукна към местопрестъплението.
Хората по оживения булевард започнаха да се спират, загледани в тичащия с всички сили Голдман. Обръщаха глави във всички посоки, мъчейки се да разберат за какво става въпрос и защо този човек тича като луд.
Голдман бе с дълга тъмно кестенява, леко посивяваща коса и сивееща брадичка. На едното му ухо проблясваше златна обичка. Приличаше повече на застаряваща рок звезда, отколкото на детектив от отдел „Убийства“.
Партньор на Голдман бе един детектив, работещ първа година като такъв, на име Кармине Гроза. Имаше здраво телосложение, къдрава черна коса и напомняше Силвестър Сталоун на млади години — прилика, която той мразеше. Голдман рядко говореше с него. Смяташе, че през живота си Гроза не бе изрекъл нито една дума, която си струва да се чуе.
Въпреки това Гроза плътно следваше петдесет и осем годишния си партньор, който в момента бе най-възрастният детектив в Манхатън, излизащ да работи по улиците, вероятно най-добрият и определено най-дребнавото и свадливо копеле, което Гроза бе срещал.
В политиката Голдман бе смятан за някъде по-вдясно от Пат Бюканън и Ръш Лимбау3, но както повечето слухове, и този беше неточен. По някои въпроси — арестуване на престъпници, правата на престъпниците срещу правата на останалите граждани и смъртното наказание — Голдман беше радикален консерватор. Бе убеден, че всеки, който има дори съвсем малко мозък в главата си, ако работи само два часа в отдел „Убийства“, ще дойде до същите заключения, до които той бе достигнал. От друга страна пък, станеше ли въпрос за правата на жените, за бракове от един и същи пол или пък за Хауърд Стърн4, Голдман бе либерален като тридесетгодишния си син, който работеше като адвокат в Съюза за защита на гражданските свободи. Разбира се, Голдман не разправяше за това наляво и надясно. Последното нещо, което искаше, бе да развали репутацията си на непоносимо копеле. Ако направеше това, може би щеше да се наложи да разговаря с тъпи младоци като тоя „Слай“5 Гроза например.
Голдман все още бе в много добра форма — в много по-добра от тази на Гроза, с неговата диета на суха храна, високооктанова кока-кола и силно подсладен чай. Той тичаше срещу потока излизащи от Пен Стейшън хора, мислейки, че убийствата — поне при тия, с които си бе имал работа досега — ставаха в или около главната чакалня на гарата.
„Убиецът е избрал пиковия час, защото е имал нещо наум — мислеше Голдман, докато приближаваше чакалнята. — Или това, или е откачил точно когато чакалнята е била тъпкана от потенциални жертви.“
Какво е довело откачалника на Пен Стейшън в пиковия час, питаше се Манинг Голдман. Вече имаше една смразяваща кръвта теория, която не бе споделил с никого.
— Манинг, мислиш ли, че е още някъде тук? — попита го Гроза изотзад.
Навикът на Гроза да се обръща към всички на малко име, сякаш е бил с тях в една детска градина, наистина му лазеше по нервите.
Голдман не му обърна внимание. Не, не мислеше, че убиецът е още в Пен Стейшън. Убиецът се разкарваше на свобода из Ню Йорк. Ето това бе най-важното. Заболяваше го коремът от тази мисъл, което не бе много рядко за него, особено през последните две години.
3
Журналисти, радио и тв водещи, широко известни на американската публика с острите си и предизвикателни фейлетони (Пат Бюканън) и скандални предавания, сваляни неведнъж от ефир. — Б.пр.