Две подвижни сергии спираха пътя към местопрестъплението. На едната бе написано „Кожа от Монтего Сити“, а на другата — „От Русия с любов“. Да се махат в Ямайка и респективно в Русия, мина му през ума.
— Нюйоркско полицейско управление. Махайте тия лайнарки оттука! — викна Голдман на продавачите.
Той си проби път през тълпата зяпачи, полицаи и служители от гарата, събрани около трупа на чернокож мъж със събрана на опашка коса и вехти дрехи. Около група имаше пръснати и оплескани с кръв броеве на Стрийт Нюз, така че Голдман веднага разбра с какво се е занимавал черният и защо е бил на гарата.
Приближил се още по-наблизо, той забеляза, че жертвата е била малко под тридесетте. Имаше необичайно много кръв. Твърде много. Цялото тяло бе обградено от яркочервена локва.
Голдман се приближи до униформен служител на Амтрак.
— Детектив Голдман — представи се той, разгръщайки с една ръка картата си. — Перони десет и единадесет — посочи той към висящите отгоре надписи. — Кои влакове дойдоха на тези перони малко преди убийствата?
— Последният влак на десети перон? Трябва да е бил от Филаделфия, Уилмингтън и Балтимор, тръгващ от Вашингтон.
Голдман кимна. Точно от това се уплаши най-много, като чу, че убиецът се е развихрил на гарата и че е успял да се измъкне. Този факт означаваше, че той е с ясно съзнание. Убиецът бе действал по план.
Голдман подозираше, че убиецът от Юниън Стейшън и Пен Стейшън е един и същ и че маниакът в момента е в Ню Йорк.
— Имаш ли вече някаква идея, Манинг? — изджафка зад него Гроза.
Голдман най-сетне проговори на партньора си, без да поглежда към него:
— Аха. Тъкмо си мислех, че може да продават запушалки за ушите, запушалки за задника, а защо не и запушалки за устата.
След това Манинг Голдман отиде до един обществен телефон. Трябваше да се обади във Вашингтон. Бе убеден, че в Ню Йорк е дошъл Гари Сонежи. Може да е тръгнал на сафари за хора и му предстоят двадесетина — тридесет убийства.
Напоследък всичко бе възможно.
23.
Отговорих на пейджъра и от Ню Йорк се получиха неприятни новини. Последвал е нов удар в претъпканата с пътници гара. Това ме задържа на работното ми място и след полунощ.
Гари Сонежи вероятно бе в Ню Йорк. Ако, разбира се, не е тръгнал към някой друг град, набелязан от него за нови убийства. Бостън? Чикаго? Филаделфия?
Когато се прибрах вкъщи, лампите навсякъде бяха изгасени. В хладилника намерих лимонов кекс и го изядох. На вратата на хладилника Нана бе залепила изрязана от вестник статия за някоя си Осеола Маккарти. Над петдесет години Осеола перяла дрехи в Хатисбърг, Мисисипи. Спестила сто и петдесет хиляди долара и ги дарила на университета на Южен Мисисипи. Президентът Клинтън я поканил във Вашингтон и й връчил орден за гражданска доблест.
Кексът бе превъзходен, но на мен ми бе необходима по-съществена храна. Отидох да видя дали шаманката ми спи.
— Будна ли си, старо? — тихо попитах пред вратата на Нана.
Тя винаги я държи леко открехната, в случай че децата имат нужда от нея. Отворено 24 часа, точно като 7 — Единадесет6, обичаше да казва често тя. Когато бях малък, нещата бяха същите.
— Зависи от намеренията ти — долетя гласът й от тъмното. — О, ти ли си, Алекс? — тихо се изкиска тя и плю против уплах с пресилено облекчение.
— А кой друг да е? Кажи де? Посред нощ пред вратата на спалнята ти?
— Може да е всеки. Сульо и Пульо. Крадци в този наш опасен квартал дал господ. Или пък някой от моите поклонници.
Винаги си говорим така с нея. Така е било, така и ще бъде.
— Кажи ми за някого от тях.
Нана отново се изкиска.
— Аз няма да ти кажа, но подозирам, че ти имаш приятелка, за която можеш да ми разкажеш това-онова. Ама почакай. Сложи малко вода за чая ми. В хладилника има кекс, поне имаше… Знаеш, че имам поклонници, нали, Алекс?
— Ще ти сложа вода — отвърнах аз. — Кексът обаче вече замина за рая на кексовете.
След няколко минути Нана се появи в кухнята. Бе облякла любимата си къщна рокля на сини райета с големи бели копчета отпред. Изглеждаше така, сякаш е готова да започне новия ден в дванадесет и половина през нощта.