Сампсън премести погледа си от мен към останалите пътници около нас.
— Виждате ли? Малки струйки дим. Ето тук. И тук.
Той се наведе към мен и започна да ме удря със сгънатия си вестник, имитирайки гасене на огън.
Сампсън обикновено предпочиташе фронтално нападение пред флангови заобикалки, но смяната на тактиката този път даде добри резултати. И двамата започнахме да се смеем. Дори и пътниците около нас усмихнато вдигнаха глави от вестниците, кафетата и лаптопите си.
— Тю! Замалко да изгори момчето. Пожарът е потушен — обяви Сампсън и се закиска тихичко. — Леле, главата ти е гореща като ада. Сигурно си провеждал мощна мозъчна атака срещу нещо. Прав ли съм?
— Не, мислех си за Кристин — казах му аз.
— Лъжльо! Трябвало е да мислиш за Кристин. Тогава щеше да се наложи да ти гася пожара на съвсем друго място. Как вървят нещата между вас? Ако смея да попитам, разбира се.
— Тя е велика, тя е най-добрата, Джон. Наистина голяма работа. Умна и забавна. Хо-хо! Ха-ха!
— И добре изглеждаща — почти колкото Уитни Хюстън, и много по-секси от нея. Но нито едно от тези неща не е отговор на въпроса ми. Какво става с вас двамата? Опитваш се да скриеш чувствата си от мен? Да, но моята шпионка — госпожица Джани, ми каза, че завчера сте имали среща с Кристин. Имали сте среща, а ти нищо не си ми казал.
— Бяхме на вечеря в „Кинкедс“. Прекарахме добре. Вкусна вечеря, приятна компания. Обаче има един малък проблем. Страхува се, че може да ме убият и затова не иска повече да се виждаме. Още жалее мъжа си.
Сампсън кимна и плъзна тъмните си очила надолу, за да ме огледа директно, без никакви смекчаващи обстоятелствата филтри.
— Това е интересно. Още го жалее, а? Значи е почтена дама. И между другото, тъкмо подхвана тази забранена тема, трябва да ти кажа нещо и аз по този въпрос. Ако те очистят по време на някоя акция, семейството ти ще те оплаква незаслужено дълго. Обаче лично аз ще нося факлата на мъката до и по време на церемонията по погребението, не повече. Това е. Помислих си, че трябва да го знаеш… Така. И какво, двамата с нея повече няма да се виждате, така ли?
Сампсън обичаше да си приказва с мен така, сякаш сме дружки, излезли от романчетата на Тери Макмилън7. Понякога наистина бяхме такива, което е необичайно за мъже, особено пък за такива като нас. Веднъж започнал, Сампсън не можеше да спре.
— Мисля, че вие двамата сте си лика-прилика. И всички мислят така. Целият град говори. Децата, Нана, лелите ти.
— Така ли?
Станах и седнах от другата страна на прохода между седалките. Там и двете седалки бяха празни. Пръснах си бележките за Гари Сонежи по едната от тях и започнах да ги чета.
— Мислех си, че никога няма да схванеш намека — каза Сампсън, доволно намествайки едрото си тяло на двете опразнени седалки.
Както винаги, нищо друго не бе така приятно като работата с него. Кристин грешеше, че нещо може да се случи с мен. Двамата със Сампсън щяхме да живеем вечно.
— Ще го пипнем тоя задник Гари Сонежи като едното нищо. Кристин ще си падне здраво по теб така, както ти явно вече си си паднал по нея. Всичко ще е наред, Сладур. Трябва да е.
Не знам защо, но ми беше трудно да го повярвам.
— Знам, че вече си мислиш разни песимистични глупости — продължи Сампсън, без дори да поглежда към мен, — но ще видиш. Този път всичко ще завърши с хепиенд.
25.
Двамата със Сампсън пристигнахме в Ню Йорк към девет сутринта. Много добре си спомням една стара песничка на Стиви Уондър, в която се говори как слизаш в Ню Йорк от автобуса за пръв път. Смесицата от надежда, страхове и очакване, с която повечето хора свързват града, явно беше универсална реакция.
Докато се изкачвахме по стръмните стъпала от подземните перони на Пен Стейшън, ми дойде една подходяща мисъл за случая. Ако бе така, както си мислех, това определено щеше да свърже Сонежи и с двете гарови касапници.
— Май ми дойде нещо наум за Сонежи — казах аз на Сампсън, докато двамата се приближавахме към блесналите светлини в горния край на стълбите.
Той се обърна към мен, но продължи да се изкачва нагоре.
— Няма да се мъча да гадая, Алекс, защото моят ум изобщо не стига дотам, докъдето стига твоят. — После се обърна напред, мърморейки: — И слава богу!
— Какво се опитваш да ми кажеш? — попитах го аз.
Чувах музика, носеща се от главния перон. Звучеше ми като „Четирите годишни времена“ на Вивалди.
7
Чернокожа американска писателка (р. 1951 г.), и чиито романи се описват енергични и свободни чернокожи жени, борещи се с живота и търсещи пълноценни отношения с чернокожи мъже. — Б.пр.