Внимателно наблюдавах Голдман, гледах го как работи. Бе доста добър. Интересен бе начинът, по който се разхождаше наоколо. Носът му бе вирнат малко по-високо от носовете на простосмъртните наоколо. Стойката му придаваше високомерен вид, независимо от начина, по който бе облечен.
— Според мен обаче е взел метрото — казах аз, когато застанахме на шумното Осмо Авеню.
Над главите ни имаше огромно табло, на което пишеше, че „Кис“ скоро щели да изнасят концерт в Медисън Скуеър Гардън. Жалко, налагаше се да го изпусна.
Голдман се усмихна широко.
— И аз си помислих същото. Свидетелите си противоречат по това накъде е поел. Питах се дали вече си си съставил мнение. И аз мисля, че Сонежи е хванал метрото.
— Влаковете имат някакво специално значение за него. Мисля, че са част от ритуала му. Като малък искал да му купят влакче, но не са му купили.
— Аха, quod erat demonstrandum9 — усмихна се Голдман самодоволно. — Значи сега убива хора по гарите, където спират влаковете. Според мен в това има съвършена логика. Чудя се защо не е вдигнал целия влак във въздуха.
Дори Сампсън се засмя.
След като привършихме с огледа на Пен Стейшън и околните улици, тримата отидохме на Полис Плаза Едно. Към четири часа вече знаех с какво разполага Нюйоркското полицейско управление — поне с онова, с което Манинг Голдман ме запозна на този етап.
Бях почти сигурен, че убиецът на Пен Стейшън е бил Гари Сонежи. Лично влязох във връзка с Бостън, Филаделфия и Балтимор и тактично им намекнах да обърнат внимание на гарите си. Предадох същия съвет и на Кайл Крейг от ФБР.
— Трябва да се връщаме във Вашингтон — казах аз накрая на Голдман и Гроза. — Благодаря ви, че ни повикахте. Много ни помогнахте.
— Ще ти се обадя, ако се появи нещо ново. И ти да направиш същото, ей! — Манинг протегна ръка и аз я стиснах. — Вероятно това няма да са последните новини от Гари Сонежи.
Кимнах. Аз пък бях абсолютно сигурен в това.
28.
Гари Сонежи си представи, че лежи до Чарлс Джоузеф Уитман на покрива на кулата на Тексаския университет през лятото на 1966 година.
И всичко това в проклетото му, невероятно въображение!
Той се бе качвал там с Чарли Уитман много, много пъти преди — чак от 1966 година насам, когато серийният убиец се бе превърнал в един от идолите на детството му. През изминалите години досега и други убийци бяха занимавали съзнанието му, но нито един от тях не беше като Чарли Уитман. Той бе истински американски оригинал, а такива вече почти не бяха останали.
Чакай да видим сега. Сонежи отново прехвърли имената на любимците си — Джеймс Хърбърти, който бе открил огън без всякакво предупреждение в един „Макдоналдс“ в Сан Изидио, Калифорния. Бе убил двадесет и един души, бе ги убил по-бързо, отколкото можеха да преглътнат мазните си хамбургери. Сонежи всъщност бе направил имитация на тези убийства преди няколко години. И точно тогава се бе срещнал с Алекс Крос лице в лице.
Един друг негов любимец бе пощальон и се казваше Патрик Шерил, който бе избил четиринадесет свои колеги в Едмън, Оклахома, и вероятно бе поставил началото на израза „Луд като пощаджия“. Съвсем наскоро той се бе възхищавал на майсторството на Мартин Брайънт от наказателната колония в Порт Артур, Тасмания. Не биваше да забравя и Томас Уат Хамилтън, който завладя съзнанието на почти всички хора от тази планета след стрелбата в едно начално училище в Дънблейн, Шотландия.
На Гари Сонежи ужасно му се искаше да завладее съзнанието на всички, да се превърне в огромна зловеща икона в пространството на Интернет. Щеше да го направи. Всичко вече бе обмислено.
Въпреки това Чарли Уитман беше любимецът му. Уитман бе първооснователят, „откачалката от кулата“. Лошо момче, каквото бе самият той, само че от Тексас.
Боже господи, колко пъти само бе лежал на покрива на същата тази кула, под нажеженото до бяло августовско слънце, заедно с лошото момче Чарли?
И всичко това в невероятното си въображение!
По времето, когато откачи, Уитман бе двадесет и пет годишен студент по архитектура в Тексаския университет. На наблюдателната площадка на кулата, издигаща се на деветдесет метра над студентското градче, бе качил цял арсенал. Сигурно се е чувствал като Бог там горе!
Точно преди да се качи на часовниковата кула, той бе убил жена си и майка си. Този следобед в Тексас той сложи Чарли Старкуедър в малкото си джобче. Същото можеше да се каже и за Дики Хикок, и за Пери Смит — белите пънкарчета, които Труман Капоти бе обезсмъртил в книгата си „Хладнокръвно“. Чарли Уитман направи и тях за пет пари.