Приближавайки се бавно към входа на училище „Съджърнър Трут“, видях Кристин Джонсън да поздравява пристигащите деца и родителите им, напомняйки с това на всеки, че поверява децата си в добри и грижовни ръце. А тя бе точно такава — добра и грижовна.
Още помня кога се видяхме с нея за първи път. Бе миналата есен и обстоятелствата едва ли биха могли да бъдат по-лоши и за двама ни.
Бяхме хвърлени заедно — запратени, както веднъж ми каза някой — на местопрестъпление, където бе убито едно сладко невръстно момиченце на име Шанел Грийн. Кристин бе директорка на училището, в което ходеше Шанел и където в момента карах собствените си деца. Джани бе за първа година в „Трут“, а Деймън бе вече старо куче — четвърти клас.
— Какво сте зяпнали бе, немирници такива? — обърнах се аз към децата, които местеха погледи от моето лице към Кристин и обратно, сякаш бяха на тенис турнир.
— Зяпаме теб, тате, а ти зяпаш Кристин! — отвърна Джани и се изкиска като малка вещица, каквато всъщност понякога беше.
— За теб тя е госпожа Джонсън! — назидателно й се троснах аз, вперил престорено гневен поглед в нея.
Джани повдигна рамене с досада:
— Знам бе, тате. Тя е директор на нашето училище. Знам много добре коя е.
Дъщеря ми вече успяваше да се ориентира в много от най-важните отношения и тайни в живота. Надявах се някой да може да ми ги обясни и на мен.
— Деймън, няма ли и ти да споделиш някоя твоя мисъл с нас? — попитах аз. — Да добавиш нещо? Да си кажеш и ти мнението тази сутрин?
Синът ми поклати отрицателно глава, но и той се усмихваше. Харесваше Кристин Джонсън. Всеки я харесваше. Дори и Нана Мама я одобряваше, което бе нечувано и което до известна степен даже ме притесняваше. Двамата с Нана не сме на едно мнение по никакъв въпрос, а с възрастта това става все по-лошо.
Децата вече излизаха от колата и Джани се наведе да ме целуне за довиждане. Кристин ни махна и се приближи.
— Какъв чудесен и прилежен баща — каза тя и в кафявите й очи проблесна весело пламъче. — Скоро май ще ощастливиш някоя млада дама от квартала. Какъв мъж, а? Прекрасно се разбира с деца, относително добър външен вид, кара изискани спортни коли… Леле, леле!
— Тъкмо „леле“ щях да кажа и аз, като те видях — отвърнах.
На всичко отгоре беше прекрасна лятна утрин. Бездънно синьо небе, температура около двайсет градуса, въздухът лек и относително чист. Кристин бе облечена в бежово сако със синя пола и бежови обувки с нисък ток. Мирувай, сърце!
По устните ми плъзна усмивка. Нямаше никакъв начин да я сдържа, да я скрия, а и нямах желание да го сторя. Пасваше точно на прекрасния ден, който се откриваше пред мен.
— Надявам се, че не учиш децата ми на такава ирония и сарказъм в това твое училище.
— Разбира се, че точно на това ги уча, както правят и всичките ми учители. Обучени сме на сарказъм и сме специалисти в иронията. И дори по-важно — абсолютни скептици сме… А сега трябва да влизаме, за да не губим ценно време от промивката на мозъците им.
— За Деймън и Джани е много късно. Аз вече съм ги програмирал. Децата се хранят с мляко и похвали. Имат най-слънчевия подход към живота в целия квартал, вероятно в целия Изток, а сигурно и в цял Вашингтон.
— О, да, забелязахме това и приемаме предизвикателството. Трябва да тръгвам. Чакат ме млади съзнания за оформяне и промяна.
— Довечера ще те видя, нали? — попитах аз тъкмо когато Кристин се обръщаше и се канеше да поеме към входа на училището.
— Хубав като грях, кара хубаво порше… Разбира се, че ще ме видиш — отвърна тя, обърна се и забързано се отправи към училището.
Довечера щеше да бъде първата ни „официална“ среща. Мъжът й — Джордж, бе починал миналата зима и сега Кристин се чувстваше готова да вечеря с мен. Не бях я притискал много, но повече не можех да чакам. Шест години след смъртта на жена ми — Мария, се чувствах, като че ли излизам от някакъв дълбок коловоз — лекарите даже може да го наричат клинична депресия. От много, много отдавна животът не ми бе изглеждал толкова хубав.
Обаче както Нана Мама често обичаше да казва: „Не бъркай ръба на коловоза с хоризонта.“
4.
Алекс Крос е мъртъв. Две мнения по този въпрос нямаше и не можеше да има.