Страхувах се, че красивата червеникавокафява абисинка може да се наложи да бъде умъртвена още тази сутрин. Не знаех дали изобщо някога ще успея да обясня това на децата.
— Недей да драскаш седалките! И само посмей да ми се качиш на главата! — карах й се аз, но с мек и успокоителен глас.
Тя измяука няколко пъти, но общо взето пътуването до щаба на ФБР в Куонтико мина спокойно и без произшествия.
Вече бях говорил с шефа на „Лабораторни анализи“ Чет Елиът. Човекът ни чакаше. В едната си ръка носех котката, а клетката самотно се поклащаше в другата.
Нещата взеха доста да загрубяват. Сякаш за да влоши ситуацията, Рози се вдигна на задните си крака и потърка нос в бузата ми. Погледнах я в прекрасните зелени очи и едва не се върнах.
Чет се бе облякъл в предпазни дрехи — бял лабораторен гащеризон, бели латексови ръкавици и специални очила, вдигнати на челото. Приличаше на извънземен. Погледна първо котката, после вдигна очи към мен.
— Странна наука, а?
— Сега пък какво има? — попитах го аз със замряло сърце, като го видях в това бойно облекло.
Явно вземаше работата много на сериозно.
— Ти иди до Административния отдел — каза той. — Кайл Крейг иска да говори с теб. Важно било. При Кайл всичко е важно и не може да чака нито секунда. Знам, че се е побъркал с тоя господин Смит. Всички сме се побъркали с него. Смит е най-големият откачалник, с когото сме си имали работа.
— Какво ще стане с Рози? — запитах аз, без да давам ухо на разсъжденията му.
— Най-напред рентген. Да се надяваме, че малката писанка не се е превърнала в ходеща бомба с любезното съдействие на Сонежи. Ако се окаже, че не е, продължаваме с токсикологични тестове. Ще я проверим за наркотици или отрови в тъканите и течностите. А ти през това време бягай! Иди да се видиш с чичко Кайл. Двамата с писанка ще се оправим. Знам как, Алекс. У дома всички сме коткари. И аз съм коткар, не се ли познава? Разбирам ги тия неща.
Той кимна и бутна шикозните си очила върху очите. Рози се загали в него и аз си казах, че животинката е усетила, че е добър. Поне засега.
Безпокоях се от по-нататъшната му работа, и то до такава степен, че в очите ми замалко не избиха сълзи.
31.
Отидох да видя какво има да ми казва Кайл, макар да предчувствах силно, че знам за какво ще стане въпрос. Малко се притеснявах от предстоящата среща, от войната на мнения, която водехме от време на време. Кайл искаше да говори с мен по случая господин Смит. Смит бе жесток убиец, избил над дузина хора в Америка и Европа. Кайл твърдеше, че това са най-грозните и най-ужасяващи изпълнения, които той е виждал, а Кайл не бе известен с преувеличенията си.
Кабинетът му се намираше на най-горния етаж на административната сграда, обаче той работеше в оперативна зала в приземния й етаж. Както самият той твърдеше, беше си устроил къмпинг там — огромно табло, модерни компютри, телефони и множество персонал, който тази сутрин не изглеждаше особено доволен.
На огромното табло с големи червени букви бе написано:
— И май пак си добре — забелязах аз, като влязох. — Няма накъде да вървиш, освен нагоре.
Кайл седеше зад голямо орехово бюро, вглъбен в някакви документи пред него или поне така изглеждаше.
Знаех всичко по случая — дори повече, отколкото ми се искаше. Смит бе започнал веригата си зловещи убийства от Кеймбридж, Масачузетс. След това се бе преместил в Европа, където в момента точеше кървавата си следа. Последната му жертва бе полицай от Лондон — известен инспектор, който току-що бе назначен да разследва случая господин Смит.
Действията на Смит бяха толкова странни, извратени и несвързани, че в медиите съвсем сериозно се обсъждаше дали не е извънземен, пришълец от космоса. Във всеки случай действията му определено бяха нечовешки. Нито едно човешко същество не би могло да върши подобни чудовищни неща. Такава бе работната теория.
— Тъкмо си мислех, че никога няма да се появиш — промърмори Кайл.
Вдигнах ръце да го спра.
— Няма да стане, Кайл. Първо, защото съм претрупан с работа по случая със Сонежи. И, второ, защото губя контакт със семейството си за сметка на работата.