Преметнал чанта през рамо, той крачеше забързано по улицата, докато накрая стигна до Пикадили Съркъс, където тълпата бе още по-гъста.
Внимателните му очи обиколиха плътния поток коли — нещо съвсем нормално за един площад, където се събираха пет улици — и блесналите в разноцветни неонови светлини реклами на „Макдоналдс“, „Тауър Рекърдс“ и на кого ли не още. Тротоарите бяха претъпкани с хора с раници и провесени на вратовете фотоапарати.
И едно-единствено чуждо създание — той самият.
Едно чуждо създание, неприличащо по нищо на останалите.
Господин Смит изведнъж се почувства толкова самотен… невероятно самотен в това гъмжило насред Лондон.
Спря точно под прочутата статуя на площада — Ерос — и остави продълговатата си тежка чанта на земята. Отново никой не му обърна внимание. Обърна се, пое по Пикадили, а след това свърна по Хеймаркет.
Когато се отдалечи на няколко пресечки от площада, той се обади на полицията, както правеше винаги. Думите му бяха прости, ясни и точни. Вие сте на ход.
— Инспектор Дрю Кабът е на Пикадили Съркъс. В сива пътническа чанта. Онова, което е останало от него. Издънихте се. Честито!
33.
Сондра Грийнбърг от Интерпол забеляза Томас Пиърс в момента, в който той се насочи към местопрестъплението в средата на Пикадили Съркъс. Пиърс изпъкваше сред тълпата — дори сред такава като тази.
Томас Пиърс бе висок, носеше дългата си руса коса вързана на опашка отзад и не се разделяше с черните си очила. Никак не приличаше на типичен агент от ФБР, но пък и нямаше нищо общо с нито един от агентите, с които Грийнбърг бе работила или пък бе срещала.
— Какво толкова е станало? — попита той, като се приближи. — Ежеседмичният гастрол на господин Смит. Нищо необичайно.
Затова пък иронията му си бе съвсем обичайна.
Сондра отправи поглед към плътната стена зяпачи около мястото на събитието и поклати глава. Навсякъде бе претъпкано от репортери и телевизионни екипи.
— Какво правят местните гении? — попита Пиърс и уточни: — Тия от полицията.
— Разпитват наоколо. Очевидно тук е бил господин Смит.
— Бобитата12 сигурно искат да знаят дали някой не е видял малко зелено човече. С малки зелени зъбки, от които капе кръв.
— Точно така, Томас. Иди да хвърлиш един поглед.
Пиърс се усмихна с обезоръжаващ чар. Във всеки случай не така, както се усмихва един типичен агент от ФБР.
— Как само отегчено го каза… Все едно: Какво ще пиеш? Иди да хвърлиш един поглед.
Грийнбърг поклати глава, обрамчена от тъмни къдрици. Бе висока почти колкото Пиърс и хубава в тесния смисъл на думата. Винаги се опитваше да се държи добре с Томас. Всъщност не й беше толкова трудно.
— Май съм претръпнала вече — каза тя. — Питам се от какво ли?
Двамата разбутаха тълпата и се приближиха към местопрестъплението, което бе точно под високата, намазана с восък алуминиева статуя на Ерос. Една от най-известните забележителности на Лондон, статуята бе емблема и на вестник Ивнинг Стандарт. Макар хората да знаеха, че статуята представлява символ на еротичната любов, по-често я считаха за олицетворение на християнското благодеяние.
Томас Пиърс показа служебната си карта и се приближи до „тленния чувал“, използван от господин Смит за пренасяне останките на главен инспектор Дрю Кабът.
— Сякаш излиза от страниците на някой готически роман — каза Сондра Грийнбърг.
Бе коленичила до Пиърс и двамата сякаш бяха партньори, дори брачна двойка.
— И Смит ви се е обадил? Тук, в Лондон? Оставил ви е гласова поща? — попита Пиърс.
Грийнбърг кимна.
— Какво мислиш за трупа? Смит е натъпкал чантата с части от него, и то толкова внимателно подредени, сякаш е искал да събере всичко.
Томас Пиърс се намръщи.
— Превъртял тип, отвратителен касапин!
— И защо на Пикадили? Пъпа на Лондон. Защо точно под Ерос?
— Оставя ни улики, някакви очевидни улики. Само дето не можем да ги разберем — отвърна Пиърс и продължи да клати глава.
— Тук си прав, Томас. Защото не говорим марсиански.
34.
Престъпността си върви ли, върви напред.
На другата сутрин двамата със Сампсън отидохме до Уилмингтън, Делауеър. Вече бяхме идвали в града на Дюпон още преди няколко години, когато устроихме хайката за Гари Сонежи. През цялото време на пътуването — което трая два часа — натисках газта на поршето до пода.