— Няма никой вкъщи — промърмори Сампсън.
Той тръгна да заобикаля къщата и аз го последвах плътно по петите. Тревата в двора бе скоро косена, а храстите — прилежно подрязани. Всичко изглеждаше толкова подредено, толкова чисто и безобидно.
Насочих се към задната врата — кухнята, доколкото си спомнях. Питах се дали не се крие вътре. При Сонежи всичко бе възможно: колкото по-засукано и невероятно, толкова по-добре за егото му.
В главата ми започнаха да нахлуват спомени от последното ми посещение тук. Зловещи спомени. Рожденият ден на Рони. Навършваше седем години. По това време Сонежи беше в къщата, но успя да избяга. Истински Худини13. Много изобретателна, отвратителна гадина.
Сонежи може да е вътре. Защо имам неприятното чувство, че влизам в капан?
Стоях на задната площадка пред вратата и не знаех какво да правя. Натиснах звънеца. Нещо определено не бе наред в този случай. Всъщност нищо не му бе наред. Сонежи тук, в Уилмингтън? Защо тук? Защо убива хора на Юниън и на Пен Стейшън?
— Алекс! — викна Сампсън. — Алекс! Ела тук! Бързо! Бързо, Алекс!
Прекосих двора на бегом с качено в гърлото сърце. Видях Сампсън, който бе клекнал пред кучешка колибка, боядисана в бяло и направена така, че да прилича на къщата. Какво, по дяволите, можеше да има в една кучешка колибка?
С приближаването видях гъст и тъмен облак мухи.
И чух жуженето.
35.
— Ох! Мамка му, Алекс, виж какво е направил тоя откачалник! Виж какво й е направил!
Исках да отклоня поглед, но трябваше да гледам. Клекнах до Сампсън. И двамата махахме с ръце като луди, за да отпъждаме мухите и да отупваме от себе си някакви пълзящи гадини. Навсякъде гъмжеше от бели червеи — по колибката, по тревата около нея. Притиснах носа си с кърпичката, но това изобщо не спря тежката миризма на разлагащо се тяло. Очите ми плувнаха в сълзи.
— Абе какво му има на тоя? — изохка Сампсън. — Откъде му хрумват тия налудничави идеи?
Вътре в колибката, изправен и подпрян на стената, се виждаше труп на златист сетер — или поне това, което бе останало от него. Цялата вътрешност на колибката бе потънала в кръв. Кучето бе обезглавено.
Към шията му бе плътно закрепена главата на Мередит Мърфи. Сглобката бе извършена с ужасяваща точност, макар че главата бе пропорционално по-голяма от тялото на сетера. Гледката бе такава, че човешката мисъл отказваше да я възприеме. Широко отворените очи на Мередит Мърфи се взираха право в мен.
С нея се бях виждал само веднъж, и то преди четири години. Питах се какво ли е направила, за да вбеси Сонежи до такава степен. Той самият рядко говореше за жена си по време на разговорите ни. Като че ли я презираше. Спомних си как я наричаше: „Тъпачката“, „Безглавата хаусфрау14“, „Русата крава“.
— Каква муха му е влязла в главата на тоя ненормален кучи син? Разбираш ли нещо от това? — чу се приглушеният от кърпичката глас на Сампсън.
Мислех си, че разбирам от психическо поведение, породено от бяс, и бях виждал няколко от изпълненията на Сонежи и преди, но това изобщо не ме бе подготвило за гледките през изминалите няколко дни. Убийствата бяха извършени по брутален начин, с ужасно много кръв. Освен това бяха сбити, бяха станали много начесто.
Изпитвах мрачното чувство, че Сонежи не може да изключи беса си. Дори и след поредното убийство. Нито едно от убийствата вече не можеше да го задоволи.
— Боже господи! — Изправих се. — Джон, дъщеричката му! Рони! Какво е направил с нея?
Двамата претърсихме дървената пристройка и китката обрулени от вятъра вечнозелени храсти в северния край на двора. Никаква следа от Рони. Никакви трупове, изтръгнати крайници или други подобни зловещи изненади.
Погледнахме за момичето и в гаража, побиращ две коли. След това тясното и покрито с паяжини място под площадката за задната врата. Проверихме и в трите прилежно подредени до гаража казани за боклук. Нищо. Къде беше Рони Мърфи? Дали не я е взел със себе си? Дали не беше я отвлякъл?
Насочих се обратно към къщата и Сампсън ме последва на две крачки зад мен. Счупих едно от стъклата на задната врата, бръкнах, отворих я и се спуснах вътре. Страхувах се от най-лошото. Поредното убито дете?
— По-полека бе, човек. Я по-бавничко! — прошепна Сампсън зад мен.
13
Хари Худини (1874–1926 г.) — американски илюзионист, известен с умението си да се освобождава, независимо къде и с какво е завързан или заключен. — Б.пр.