Познаваше ме как реагирам, стане ли дума за деца. Освен това усещаше, че това може да се окаже капан, устроен от Сонежи. Мястото бе чудесно за такава постановка.
— Рони! — подвикнах аз. — Рони, тук ли си? Рони, чуваш ли ме?
Спомнях си лицето й от последното ми идване в тази къща. Даже можех да нарисувам вътрешното разположение, ако се наложеше.
Веднъж Гари ми бе казал, че Рони е единственото нещо, което имало значение в живота му. Единственото добро нещо, което е направил през живота си. Тогава му повярвах. Вероятно съм съпоставил чувствата си към собствените си деца с неговите. Може би съм се заблуждавал, че все пак Сонежи има някаква своего рода съвест, защото именно така ми се е искало.
— Рони! Ние сме от полицията. Може да излезеш, моето момиче. Рони Мърфи, тук ли си? Рони?
— Рони! — присъедини се и Сампсън с висок глас, може би малко по-висок от моя.
Двамата претърсихме долния етаж, отваряйки вратите една по една, надничайки и в килерите. Не спирахме да я викаме по име. Мили боже — молех се вече аз. — Гари! Поне твоето момиченце недей! Не е необходимо да я убиваш, за да ни покажеш колко си лош, колко си бесен. И без това ни е ясно. Разбрахме.
Прескачайки скърцащите стълби през две, аз изтичах горе. Сампсън ме следваше плътно като сянка. Обикновено нищо не му личи на лицето, но сега бе разстроен колкото мен. Никой от двама ни още не бе загрубял чак толкова много.
Усещах го по гласа му, по учестеното дишане зад гърба ми:
— Рони! Горе ли си? Да не се криеш някъде?
— Рони! От полицията сме. Вече си в безопасност, Рони! Можеш да излезеш.
Някой бе изтърбушил цялата спалня. Някой се бе нахвърлил на стаята, бе я осквернил, потрошавайки всичко до последното парченце мебел, преобръщайки легла, бюра, столове.
— Помниш ли я, Джон? — попитах го аз, докато претърсвахме останалите стаи.
— Помня я много добре — отвърна Сампсън тихо. — Малка сладурана.
— Ооо, не… неееее…
Вече тичах надолу по стълбите към първия етаж. Прекосих кухнята като вятър и дръпнах рязко вратата между хладилника и газовата печка. Двамата се спуснахме като хали в приземния етаж, в мазето на къщата.
Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите и ударите му отекваха с грохот в ушите ми. Не исках да бъда тук, не исках повече да виждам нищо от майсторството на Сонежи, не исках да виждам зловещите му изненади.
Мазето.
Символичното място на Гари от детските му кошмари.
Мазето.
Кръв.
Влакове.
Мазето на семейство Мърфи бе малко и спретнато. Огледах се. Влакчетата ги нямаше. Последния път, когато бях в тази къща, тук имаше монтирана сложна система от релси, гари и влакчета.
Но и от момиченцето нямаше никаква следа. Нито един предмет не изглеждаше не на мястото си. Започнахме да отваряме шкафовете. Сампсън отвори пералнята, а след това и малката вратичка на сушилнята до нея.
От едната страна на котела за парното имаше пластмасова мивка, а до нея — небоядисана дървена врата. В мивката нямаше никакви следи от кръв, нямаше и изцапани с кръв дрехи. Можеше ли да се излезе по някакъв друг начин оттук? Дали малката не е избягала нанякъде, когато баща й е дошъл в къщата?
Килерът! Дръпнах рязко вратата.
Рони Мърфи бе овързана с въжета, а в устата й бе тикнат парцал. Сините й очи бяха станали огромни от страх. Беше жива!
Тресеше се цялата. Той не бе я убил, но бе убил детството й точно така, както е било убито неговото. Няколко години преди това бе направил същото с друго момиченце — Меги Роуз.
— О, сладката ми! — прошепнах аз, развързвайки я и издърпвайки парцала, тикнат от баща й в устата. — Всичко вече е наред. Вече няма страшно. Всичко е наред, Рони.
А това, което не й казах, всъщност би трябвало да прозвучи горе-долу така: „Баща ти те е обичал достатъчно много, за да не те убие. Затова пък иска да избие всички останали.“
— Всичко е наред, всичко е наред, моето момиче. Всичко е наред — лъжех аз бедното дете. — Вече няма нищо страшно.
Де да беше така.
36.
Преди много, много време именно Нана Мама бе човекът, който ме научи да свиря на пиано.
В ония времена старото пиано стърчеше в хола като постоянна подкана да седнеш и да изсвириш нещо. Един следобед, след като се бях върнал от училище, тя ме завари да седя пред него и да се мъча да докарам мелодията на буги-вуги. Тогава бях на единадесет години. Спомням си много добре, сякаш беше вчера.