Гари Сонежи гледаше как Алекс Крос се приближава. Високо и нахално черно копеле. И ти ли си готов да умреш, Крос?
Точно когато животът ти започва да се нарежда прекрасно? Когато децата ти растат? И с новата ти любима?
Защото точно това ще стане. Ще умреш заради това, което ми стори. Не можеш да се спасиш.
Алекс Крос продължаваше да върви към него, крачейки стегнато по тесния бетонен перон. Не изглеждаше никак изплашен. Крос определено се готвеше да говори. В това бе силата, но и глупостта му.
Сонежи изведнъж се почувства така, сякаш плува в пространството. Бе толкова свободен — вече никой нищо не можеше да му направи. Можеше да бъде какъвто си иска, да прави каквото си иска. Бе прекарал целия си живот, мъчейки се да стигне до това състояние.
Алекс Крос се приближаваше все повече и повече. Зададе му въпрос отдалеч. Крос винаги имаше въпроси.
— Какво искаш, Гари? Какво, по дяволите, искаш от нас?
— Затваряй си плювалника! Какво мислиш, че искам? — викна Сонежи в отговор. — А? Теб! И най-накрая ми падна!
62.
Чух какво ми отвърна Сонежи, но вече нямаше значение. Това между нас бързо отиваше към края си. Продължих да крача към него. По един или друг начин, това щеше да свърши.
Слязох по три-четири каменни стъпала. Не можех да откъсна поглед от Сонежи. Не можех. Отказах да се предам точно сега.
В дробовете ми още бе останал дим от болницата. А въздухът в тунела никак не им помагаше. Закашлях се.
Това ли е краят на Сонежи? Не можех да повярвам. Какво, по дяволите, искаше да каже с това, че най-накрая съм му паднал?
— Никой да не мърда. Спрете! Нито стъпка повече! — извика Сонежи. В ръката му се появи пистолет. Бебето. — Аз ще казвам кой да мърда и кой не. Това се отнася и за теб, Крос. Затова веднага спри!
Спрях. Никой не помръдваше. На перона бе необичайно тихо — дълбоко в недрата на Гранд Сентръл. Около Сонежи имаше поне двадесетина души, които лесно можеха да пострадат от бомба.
Той вдигна бебето високо над главата си и това прикова вниманието на всички. Детективите и униформените полицаи край широките изходи от перона замръзнаха по местата си. Всички бяхме безпомощни и безсилни да спрем Сонежи. Налагаше се да го изслушаме.
Той започна да се върти, описвайки малка, стегната окръжност. Тялото му се извиваше, гърчеше и отново се извиваше в нескончаем налудничав танц. Като танцуващ дервиш. Бе хванал бебето с една ръка, държейки го като кукла. Нямах представа какво е станало с майка му.
Сонежи сякаш бе изпаднал в транс. Приличаше на луд. И може би наистина беше.
— Добрият доктор Крос е тук — викна той, без да се обръща към някого. — Колко неща са ти известни? Колко неща мислиш, че са ти известни? Нека веднъж и аз да задам един въпрос.
— Доста неща не са ми известни, Гари — отвърнах аз, внимавайки да не повишавам много глас. Да не привличам вниманието на публиката, неговата публика. — Май още обичаш публика, а?
— О, да. Обичам, доктор Крос. Обичам отзивчивата публика. Какво представлява едно велико представление, щом никой не го гледа! Жадувам за изражението на очите ви, за страха, за омразата ви. — Той продължаваше да се върти и да обикаля в кръг, сякаш се намираше на циркова арена. — Всички вие искате да ме убиете. И вие сте убийци! — крещеше той.
С насочен пистолет, отпуснал детето в свитата си като люлка ръка, Сонежи направи последен бавен кръг и спря. После тръгна заднешком към края на перона. Бебето не плачеше и това ме притесняваше до полуда. Бомбата може би беше в някой джоб на панталоните му. Все някъде беше. Дано само не е в одеялото на бебето, молех се безмълвно аз.
— Ти си пак в мазето, нали? — обадих се отново.
По едно време мислех, че Сонежи е шизофреник. После се убедих, че не е. Сега вече не знаех какво да мисля.
Със свободната си ръка той обхвана с жест огромното подземно пространство наоколо. Продължаваше да върви към края на платформата. Не можехме да го спрем.
— Още като хлапе винаги съм мечтал да избягам и да дойда тук. Хващаш голям и бърз влак за Гранд Сентръл Стейшън в Ню Йорк. Излизаш чист и свободен. Бягаш от всичко.
— Ти го направи — казах аз. — Най-сетне победи. Нали затова ни доведе тук? Да те хванем.