Спря и се загледа към щъкащите из огромното покрито пространство пътници. Никой от тия задници нямаше представа какъв незаслужен късмет е извадил тази сутрин. Само след няколко минути те щяха да си седят мирно и кротко във влакчетата, а тук той щеше вече да е започнал „звуковото и светлинно“ шоу.
Какво красиво, красиво място е това — помисли си Сонежи. Колко пъти е мечтал за тази сцена тук?
Именно за тази сцена — Юниън Стейшън.
От остъкления таван се спускаха полегати слънчеви лъчи, отразяваха се в грейналите в позлата корнизи по таваните и хвърляха весели отблясъци по стените.
В залата пред него бе разположено информационно бюро, огромно електронно табло с разписанието на влаковете, централно кафе и ресторант „Америка“.
Той тръгна покрай перилата и стигна до една чакалня, която навремето била наричана „най-голямата стая в света“. Какво величествено и исторически значимо място бе избрал за днешния си рожден ден!
От джоба си Гари Сонежи извади малък ключ. Подхвърли го весело във въздуха и го улови. После отвори с него металната врата, водеща към малка стаичка на балкона.
В себе си той я наричаше моята стая. Най-накрая разполагаше със своя собствена стая. Сонежи затвори вратата след себе си.
— Честит рожден ден, скъпи Гари, честит ти рожден ден.
7.
Щеше да бъде невероятно, надминаващо всичко, което до този момент бе опитвал. Това, което му оставаше да направи, можеше да го свърши и с вързани очи, работейки наизуст. Бе го репетирал толкова пъти. Във въображението, в сънищата си. Бе очаквал този ден повече от двадесет години.
В стаичката той сложи сгъваем алуминиев триножник и закрепи автоматичната пушка „Броунинг“ на него. Пушката бе красавица — с военен оптически мерник и електронен спусък, който Сонежи сам бе монтирал.
Мраморният под не преставаше да потреперва от любимите му влакове — огромни митични чудовища, спиращи тук само за да се нахранят и да отпочинат. В този момент не би заменил това място с никое друго по света. Страшно го обичаше.
Сонежи знаеше всичко за Юниън Стейшън, а също и за масовите убийства, извършени на оживени обществени места. Още като малко момче бе очарован от така наречените „престъпления на века“. Представяше си как самият той извършва такива дела и става известен престъпник, от когото всички се страхуват. Планираше съвършени убийства, случайни убийства, а след това започна и да ги изпълнява. Първата си жертва зарови във фермата на свои роднини. Тогава беше на петнадесет години. Тялото до ден-днешен остана ненамерено.
Той беше Чарлс Старкуедър, той беше Бруно Хауптман, той беше Чарли Уитман. С тази разлика, че бе далеч по-умен и не бе луд като тях.
Дори си бе измислил име — Сонежи. Името го плашеше още като бе на тринадесет-четиринадесет години. И сега дори го плашеше. Старкуедър, Хауптман, Уитман, Сонежи.
Още като момче стреляше с пушка в гъстите и мрачни гори, окръжаващи Принстън, Ню Джърси. А през последната година бе стрелял, бе ходил на лов, бе се упражнявал много повече, отколкото досега. Бе напълно подготвен за тази сутрин. По дяволите, от години насам бе готов!
Сонежи седна на сгъваемо столче и се настани колкото е възможно по-удобно. Над главата си опъна сива палатка, сливаща се с тъмния цвят на стените в гаровата чакалня. После се сви под нея. Щеше да изчезне, да стане част от околния пейзаж, да се превърне в снайперист на много оживено обществено място. На Юниън Стейшън.
От време на време прозвъняваше едновремешна камбанка и монотонен глас обявяваше перона и часа на следващия влак за Балтимор, Уилмингтън, Филаделфия или нюйоркската Пен Стейшън.
Сонежи се усмихна: това бе влакът, с който щеше да се измъкне.
Все още се надяваше да се качи на него — билетът бе в джоба му. Щеше да бъде или в него, или аут завинаги. Но в този момент никой не би могъл да го спре, с изключение може би на Алекс Крос, но дори и това вече нямаше значение. Имаше разработен план за всичко, дори и в случай че умре.
Сонежи потъна в мислите си. Спомените му бяха като пашкул, в който често се увиваше, забравил света около себе си.
Беше на девет години, когато един студент — на име Чарлс Уитман, откри огън от кулата на Тексаския университет в Остин. Уитман бе бивш морски пехотинец, на двадесет и пет години. Тогава това зловещо и кърваво събитие го заплени с неочакваността си.