Удари ме с изключителна сила. Попадение в лявото слепоочие. Спомних си колко силен беше и колко луд. Ушите ми писнаха и главата ми се замая. Краката ми омекнаха. Почти успя да ме свали още с първия удар. И може би щеше да го направи. Но искаше да ме накаже, искаше да си отмъсти, да ми се отплати.
Отново ревна — този път на сантиметри от лицето ми.
„Върни му го — казах си аз. — Върни му го веднага или втори подобен шанс няма да ти се удаде.“
Силата на Сонежи бе като на звяр — точно такава бе и когато се видяхме за последен път, — особено при близък бой, както сега. Бе ме обхванал с ръце и дишаше право в носа ми. Опита се да ме смаже в прегръдката си. Пред очите ми затанцуваха бели кръгове. Краката ми едва докосваха земята.
Той изрева за трети път. Аз замахнах назад с глава. Това го свари неподготвен. Хватката му се разхлаби и аз се освободих за секунда.
Замахнах за най-силния удар в живота си и чух хрущенето на челюстта му. Сонежи обаче не падна! Какво трябваше да направя, за да го поваля?
Той отново се хвърли към мен и този път го ударих по лявата буза. Отново усетих пукота на костта под юмрука си. Той извика, после викът премина в стон, но пак не падна, а отново се хвърли към мен.
— Не можеш да ми направиш нищо — задъхано изрече той. — Ще умреш. Няма никакъв начин да се спасиш. Не можеш.
Гари Сонежи отново се хвърли върху мен. Най-сетне успях да вдигна глока. Размажи го, размажи го, убий го на място и всичко да свърши.
Стрелях. И въпреки че всичко стана много бързо, видях го като на забавен кадър. Стори ми се, че усещам как куршумът минава през тялото на Сонежи. Изстрелът размаза долната му челюст. Сигурно му издухах и езика, и зъбите…
Това, което бе останало от Сонежи, се хвърли към мен, опита се да ме достигне с нокти, да впие пръсти в шията ми. Отблъснах го. Размажи го, размажи го, убий го!
Той залитна няколко крачки в обратна посока. Нямах представа откъде черпи силата си. Бях твърде уморен, за да хукна подире му, но знаех, че няма да се наложи.
Сонежи падна на каменния под. Падна като чувал с картофи. И щом се удари в земята, бомбата в джоба му се възпламени. Гари Сонежи избухна в пламъци. Тунелът нататък се освети поне на тридесетина метра.
Писъкът на Сонежи прокънтя из бетонните стени, задържа се за миг, после секна и тялото му продължи да гори в пълна тишина — човешка факла, осветяваща собственото си мазе. Отиде директно в ада.
Най-сетне всичко приключи.
64.
Японците имат една поговорка: След победа затягай си шлема. Мъчех се да не я забравям.
Рано във вторник се върнах във Вашингтон и прекарах целия ден с Нана, децата и котката Рози. Следващата сутрин започна, след като децата ми приготвиха ваната. Понякога го правеха, ако предния ден са били доволни от мен. Оттам излязох в добро настроение. Не само не затегнах шлема, ами направо го захвърлих.
Опитах да не се разстройвам от ужасната смърт на Сонежи и от заплахите му. Бях го чувал да изрича и по-страшни. Далеч по-страшни. Но сега той бе мъртъв и в живота ни не трябваше да има място за него. Със собствените си очи го видях как с гръм и трясък заминава право за ада. Лично му бях помогнал да поеме натам.
Въпреки това на няколко пъти, докато си бях вкъщи, се усетих, че пак чувам гласа му, заплахите, виждам налудничавия му танц.
Ще умреш. Няма никакъв начин да се спасиш.
Ще дойда за теб и от гроба, ако трябва.
Кайл Крейг се обади от Куонтико да ме поздрави и да пита как я карам. Причината ми бе ясна. Още не се отказваше да ме заинтригува с неговия „господин Смит“, но аз направо му казах „не“. Твърдо „не“. Точно сега нямах никакво желание да се занимавам с никакъв господин Смит. Това не му попречи да ме помоли да се видя с неговия суперагент Томас Пиърс. Попита ме дали съм прочел факсовете за него. Не.
Тази вечер отидох на гости на Кристин, знаейки, че съм взел правилно решение относно непрестанните проблеми на ФБР с този случай. Не останах да преспя там заради децата, но трябваше да го направя. Искаше ми се.
— Ти обеща да сме заедно, докато станем поне на осемдесет — подхвърли тя, докато ме изпращаше. — Добре започваш.
В сряда трябваше да отида до службата, за да приключа случая „Сонежи“. Не изпитвах кой знае какво удоволствие от това, че го бях убил, но бях доволен, че всичко свърши. От проклетата бумащина обаче спасение нямаше.