Към тревожно жужащата и възбудена тълпа постоянно прииждаха пови попълнения от столичното управление на полицията. Сампсън си проби път през зяпачите. Никога не бе чувствал презрението си към тях толкова силно. Навсякъде, накъдето погледнеше, хората плачеха — хора, които познаваше, хора, с които бе израсъл, приятели и съседи на Алекс. На няколко пъти чу да произнасят името на Алекс шепнешком.
Приближавайки се към познатия дървен стобор, ограждащ имота на Крос, той чу нещо, от което му се преобърна сърцето.
— Всички вътре са мъртви. Семейство Крос вече го няма — дрънчеше като латерна някаква жена с надупчено от шарка лице.
Приличаше на героиня от тв сериала „Ченгета“ — същата безцеремонна липса на каквото и да било чувство за такт.
Той се изви рязко към жената, изгледа я със замъглен поглед, после се втурна в двора, мушкайки се под жълтата полицейска лента.
Взе стъпалата на предната веранда с два мощни скока и едва не се сблъска с двама санитари, изнасящи носилка откъм хола.
Сампсън замръзна на място. Не можеше да повярва на очите си. На носилката лежеше малката Джани и изглеждаше толкова… толкова… О, боже… толкова мъничка. Той се наведе над нея, не издържа и се срина на колене. Верандата се разтърси от тежестта му.
От гърдите му се откъсна глух стон. Вече не бе силен, не бе храбър. Сърцето му се късаше и той с усилие преглътна надигналия се хлип.
Джани го видя и заплака.
— Чичо Джон, чичо Джон — изплака тя името му с тънко и слабо гласче.
Джани не е мъртва, Джани е жива — мина през ума на Сампсън и думите едва не изригнаха навън. Искаше му се да се извърне и да изреве към зяпачите: „Стига сте дрънкали глупости и лъжи!“ Искаше да разбере всичко наведнъж, но това, разбира се, не бе възможно.
Сампсън се наведе към Джани — неговата кръщелница, която обичаше като свое дете. Цялата й нощничка бе оплескана в кръв. Тежкият й меден дъх го удари в ноздрите и той отново едва не повърна.
Стегнатата й плитка на главата също бе потънала в кръв — плитката, с която тя толкова се гордееше. О, боже господи! Как е могло да стане всичко това? Как е възможно? Той си спомни веселото й личице от предната вечер.
— Всичко е наред, момичето ми — прошепна Сампсън, едва изтиквайки закачащите се по гърлото му като бодлива тел думи. — Ей сега ще се върна при теб. Ти си добре, Джани. Трябва да се кача горе. Веднага се връщам, момичето ми. Веднага. Обещавам!
— А какво става с Деймън? А с татко? — изхлипа Джани и продължи тихичко да плаче.
Очите й бяха широко отворени от страх, от някакъв преживян ужас, от което сърцето на Сампсън едва не се скъса като пренатегната струна. Та тя беше само едно дете! Кой е могъл да стори това с нея?
— Всички са добре, моето момиче. Всички са добре — отново прошепна Сампсън.
Езикът му като че ли бе надебелял и бе изсъхнал като шкурка. Всички са добре, моето момиче! Помоли се горещо това наистина да е така.
Санитарите едва откъснаха носилката от него и хукнаха към очакващата ги отпред линейка. До нея се нареждаха още линейки, а малко по-нататък непрестанно прииждаха нови и нови полицейски коли.
Той се втурна вътре в къщата, пълна с полицаи — и униформени ченгета, и цивилни детективи. Когато е пристигнал първият сигнал за тревога, сигурно половината участък се бе събрал в къщата на Крос. Толкова полицаи на едно място Сампсън не бе виждал никога.
Бе закъснял, както винаги. Бомба със закъснител, така му викаше понякога на шега Алекс. Бе преспал в дома на жена — Сий Уокър, и не бе възможно никой да се свърже с него. Пейджърът му бе изключен, за да му осигури спокойно прекарване на нощта след купона у Алекс — след големия му празник.
Някой е знаел, че ще завари Алекс със свален гард — помисли си Сампсън, задействал вече детектива у себе си. — Кой е той? Кой е направил това ужасно нещо?
Какво, в името божие, е станало тук?
70.
Сампсън се втурна нагоре по витата стълба за втория етаж. Искаше му се да извика, заглушавайки гърмящия в ушите му шум, монотонното жужене на сновящата из стаите оперативна група, да изкрещи името на Алекс, да го види как излиза с въпросителен израз на лицето от някоя стая.