Твърде много бе пил предната нощ и сега се чувстваше замаян, коленете му се огъваха като гумени. Нахълта в стаята на Деймън и от гърдите му се изтръгна дълбок стон. Тъкмо прехвърляха момчето от леглото му в носилка. Приличаше толкова много на баща си — Алекс на годините на Деймън.
Изглеждаше по-зле от Джани. Лицето му отстрани бе премазано от бой. Едното око бе затворено от огромен тъмно виолетов оток. Цялото лице бе в по-малки петна отоци и синини.
Гари Сонежи бе мъртъв — беше си отишъл от този свят в тъмните подземия на Гранд Сентръл Стейшън. Не би могъл да направи тази ужасия в къщата на Алекс.
Въпреки това бе обещал, че ще го стори!
Сампсън вече нищо не разбираше. Запита се дали не сънува, но знаеше, че това не е сън.
Един от детективите — Раким Пауъл, го сграбчи за раменете — сграбчи го, стискайки с все сила — и го разтърси.
— Деймън е добре, Джон. Някой е влязъл и е скъсал децата от бой. Изглежда, с юмруци. Много здраво е удрял. Не е възнамерявал да ги убива или пък от страх не е довършил работата. На този етап никой не знае нищо. Деймън е добре. Джон! Добре ли си?
Сампсън отблъсна Раким, нетърпеливо отхвърляйки ръцете му от себе си.
— А Алекс? Нана?
— Нана също е пребита лошо. Някакъв автобусен шофьор я намерил на улицата и я откарал в „Сейнт Тони“. В съзнание е, но е възрастна жена. Раните трудно заздравяват, когато си стар. По Алекс е стреляно. В спалнята му. При него са в момента.
— Кой е при него? — изстена Сампсън.
Бе съвсем близо до сълзите, а той никога не бе плакал. Сега обаче не можеше да се сдържи, не можеше да крие чувствата си.
— Боже, кой ли не? — отвърна Раким и поклати глава. — От „Бърза помощ“, ние, ФБР. И Кайл Крейг.
Сампсън се откъсна от Раким и се втурна към спалнята. Не всички са избити в къщата, но по Алекс било стреляно. Значи някой е дошъл заради него! Но кой?
Сампсън се опита да влезе в спалнята, но на вратата бе задържан от мъже, които не познаваше — ФБР, доколкото можеше да прецени по външния им вид.
В стаята видя Кайл Крейг. Поне него познаваше. ФБР бяха вече тук.
— Кажи на Кайл, че съм тук — каза той на един от мъжете на вратата. — Кажи му, че Сампсън е дошъл.
Агентът хлътна вътре и Кайл веднага излезе, пробивайки си път до Сампсън в коридора.
— Кайл, какво, по дяволите?… — опита се да проговори Сампсън. — Кайл, какво е станало?
— Има две огнестрелни рани. И е пребит — отвърна Кайл. — Трябва да говоря с теб, Джон. Чуваш ли ме, Джон? Само ме чуй, стегни се малко!
71.
Сампсън се опита да сдържи сълзите и чувствата си, опита се да овладее хаоса в главата си. В тесния коридор около вратата на спалнята се бяха струпали униформени полицаи и детективи. Неколцина от тях плачеха. Останалите се опитваха да сдържат сълзите си.
Това не е вярно, това не може да бъде!
Сампсън обърна гръб на спалнята. Страхуваше се, че ще се изтърве, а това не бе ставало никога. Кайл не спираше да говори, но той не можеше да следи мисълта му. Това беше шок, нали? После по бузата му започнаха да се търкалят горещи сълзи и вече не му пукаше дали Кайл вижда или не. Болката в сърцето му бе толкова силна, пронизваща чак до кости. Нервните му окончания вече бяха изтръпнали. В такова състояние никога не бе изпадал преди.
— Чуй ме, Джон — говореше Кайл, но Сампсън не го чуваше.
Тялото му тежко се отпусна на стената. Попита Кайл как е успял да реагира толкова бързо. Кайл веднага започна да му отговаря — той винаги имаше готов отговор за всичко, — но Сампсън вече не разбираше нито дума.
Надничайки през рамото на агента от ФБР той се взираше в нещо в спалнята. Не можеше да повярва на очите си. През прозореца на стаята се виждаше хеликоптер с инициалите на ФБР, който тъкмо кацаше на едно празно място от другата страна на Пета улица. Нещата ставаха все по-странни и по-странни.
Вратичката на машината се отвори и под витлата навън изтича наведена фигура, която се насочи право към къщата на Крос. Изглеждаше, сякаш левитира над полегналата от вихрушката трева.
Мъжът бе висок и строен, с тъмни очила — от ония, с малките кръгли стъкла. Дългата му руса коса бе прибрана във висяща отзад опашка. Изобщо не приличаше на агент от ФБР.