73.
Докато двамата с Кайл пресичахме улицата, прес контингентът ни препречи пътя. На мястото на събитието вече се бяха събрали поне две дузини репортери и оператори. Хищниците ефективно ни отрязаха пътя към къщата и не ни пускаха да минем. Знаеха много добре кой е Кайл, а вероятно знаеха нещичко и за мен.
— Защо със случая се занимава ФБР? — надвика един от тях шума наоколо. Над главите ни се въртяха два хеликоптера на новинарски компании. Ужасно обичаха такива мрачни събития. — Чухме, че това било свързано със случая „Сонежи“. Вярно ли е?
— Нека аз да говоря с тях — прошепна Кайл в ухото ми.
Поклатих глава:
— Така или иначе пак ще искат да говорят с мен. Ще разберат кой съм. Затова дай по-добре да приключим с тия глупости още сега.
Кайл се намръщи, но след миг размисъл кимна бавно. Опитах се да потисна нетърпението си, запътил се към ордата репортери.
Размахах ръце над главата си и този жест накара някои от тях да замлъкнат. Медиите разбираха от жестове и знаци — бях узнал това по трудния начин. Дори и пишещите журналисти, така наречените „братя по перо“. Много филми гледаха според мен. Най-добре разбираха от визуални жестове.
— Аз ще се опитам да отговоря на въпросите ви — доброволно се набутах в шамарите аз, пускайки тънка усмивка. — Доколкото мога, искам да кажа.
— Първи въпрос. Кой сте вие? — попита някакъв мъж от предните редици на глутницата. Рехава червеникава брадица и дрехи, сякаш дарени от Армията на спасението.
— Е, това е лесен въпрос — отвърнах. — Казвам се Томас Пиърс и работя в отдел „Психология на поведението“.
Това като че ли ги усмири за момент. Тези, които не ме познаваха в лице, познаха името. Самият факт, че бях натоварен със случая „Крос“, бе новина. В лицето ми заизбухваха светкавици, но аз вече бях свикнал с тях.
— Алекс Крос жив ли е още? — подвикна някой.
Бях очаквал това като първи въпрос, но репортерите бяха непредвидима пасмина.
— Доктор Крос е жив — отвърнах. — Както сами виждате, току-що пристигам и не знам кой знае колко. До този момент още нямаме никакви заподозрени, никакви теории, никакви улики и изобщо нищо интересно, за което си струва да говорим.
— А случаят „господин Смит“? — извика репортерка с тъмна коса, с вид на водеща новините в осем часа, наперена като катеричка. — Ще го оставите малко да почака ли? Как можете да работите по два големи случая едновременно? Какво става, Док23? — попита репортерката и се усмихна. Май бе с по-пъргав ум, отколкото изглеждаше.
Трепнах, обърнах очи към небето, после ги сведох надолу и й се усмихнах.
— Никакви заподозрени, никакви теории, никакви улики и изобщо нищо интересно, за което си струва да говорим — повторих. — А сега трябва да влизам. Интервюто приключи. Благодаря ви за загрижеността. Знам, че сте наистина разтревожени от този ужасен случай. Аз също се възхищавам от Алекс Крос.
— Възхищавам или възхищавах казахте? — подвикна друг репортер някъде от задните редици.
— Защо на вас възложиха това дело, господин Пиърс? Да не би в него да е замесен господин Смит?
Не се въздържах и вдигнах вежди, като чух въпроса. Нещо неприятно се промъкна в съзнанието ми.
— Тук съм, защото понякога съм късметлия, разбирате ли? Може би и този път ще извадя късмет. А сега трябва да слизам в окопите. Обещавам ви, че ще ви съобщя, ако нещо излезе. Откровено казано, съмнявам се, че господин Смит е извършил нападението над Алекс Крос снощи. Освен това казах възхищавам. Сегашно време.
Дръпнах Кайл да вървим. Той се ухили, когато ордата остана зад гърбовете ни.
— Добро изпълнение. Сега има да мислят, та чак мозъците им ще изпушат.
— Хиени — свих рамене аз. — С наплескани с кръв муцуни. Пет пари не дават за Крос и семейството му. Нито един въпрос за децата. Едисън е казал: „Не знаем и една милионна част от това, което става около нас.“ Пресата обаче не го разбира. Искат всичко да им се поднася черно-бяло. Бъркат простотата с простотия и я вземат за истина.
— Дръж се добре с вашингтонската полиция — помоли ме Кайл или може би приятелски ме посъветва. — За тях това е тежък удар. Онзи там на верандата е Джон Сампсън. Приятел на Алекс. Всъщност най-близкият му приятел.
— Страхотно — промърморих аз. — Точно когото най-малко искам да видя в момента.