Бе събрал всички статии за разразилата се престрелка — обширни и многословни материали от Таим, Нюзуик, Ню Йорк Таймс, Филаделфия Инкуайърър, Лъндън Таймс, Пари Мач, Лос Анджелис Таймс, Балтимор Сън. И още пазеше тези безценни статии. За бъдещото поколение. Намираха се в къщата на един приятел. Представляваха улики — на минали, настоящи и бъдещи престъпления.
Гари Сонежи знаеше, че е добър стрелец. Не че се искаше кой знае каква точност сред тая гмеж от мишени от всякакъв калибър. Нито един изстрел нямаше да бъде на повече от стотина метра, а той стреляше безпогрешно до петстотин.
А сега аз изплувам от своя кошмар и влизам в реалния свят — помисли си той, щом цялото му съзнание почувства наближаващия момент. През тялото му премина силна и студена тръпка. Бе прекрасна, изкусително подканваща. Той долепи око към мерника и огледа оживената и нервно шареща във всички посоки тълпа.
После затърси първата жертва. През окуляра на мерника животът изглеждаше толкова интересен и красив.
8.
Ти си там някъде.
Той методично оглеждаше чакалнята, претъпкана от хилядите отиващи на работа или връщащи се от отпуск пътници. Точно в този момент по нищо не личеше, че животът на някой от тях може би изтича. Никой, изглежда, не вярваше, че на него, именно на него, всеки момент може да му се случи нещо ужасно и непоправимо.
Сонежи наблюдаваше една оживена групичка ученици в яркосини блейзъри и колосани бели ризи. Хлапета, проклети хлапета. Те се кискаха и притичваха да хванат влака с пресилено жизнерадостна крачка. Изобщо не обичаше щастливи хора, особено пък тъпи хлапаци, които си мислят, че са хванали света за топките.
Откри, че оттук може да долавя и миризми — на нафта, на люляк и рози от цветарските магазинчета долу, на месо и подправки от ресторантите. Усети, че е гладен.
Кръгчето на мерника му бе с черен централен целик, вместо с по-често срещаните кръстосани нишки. Предпочиташе тези с целик. Гледаше как разнообразието от цветове и форми влиза и излиза от смъртоносния обсег на огъня. Именно това малко кръгче сега бе неговият свят — свит като че ли в шепата му, хипнотизиращ с близостта си.
Централният целик легна върху широкото набръчкано чело на уморено изглеждаща бизнес дама на около петдесет — петдесет и пет години. Жената бе слаба и нервна, с измъчени очи и бледи устни.
— Ха сега кажи „лека нощ“, хубавице — прошепна той. — Лека нощ, Ирене. Лека нощ, госпожо Никоя.
Почти бе натиснал спусъка, почти бе сложил начало на сутрешната касапница, когато внезапно го отпусна в последния момент.
Не заслужава първия изстрел — каза си той, упреквайки се за проявеното нетърпение. — Нищо специално няма в нея. Просто минувачка. Поредната крава от средната класа.
Целикът се спря, привлечен като магнит, върху кръста на носач, забутал пред себе си натоварена със сандъци и куфари количка. Носачът бе висок, добре изглеждащ чернокож мъж — точно като Алекс Крос, помисли си Сонежи. Тъмната му кожа проблясваше като махагонов фурнир.
В това се състоеше атракцията на мишената. Той харесваше образа, но кой би разбрал неуловимия, специален смисъл, освен самия той? Не, трябваше да се съобразява и с гледната точка на другите. Тъкмо сега трябваше да мисли като другите.
Той отново премести кръгчето — окръжността на смъртта. Имаше учудващо огромен брой пътници в тъмносини костюми и бели ризи. Бизнес овце.
В кръга внезапно влязоха образите на баща и син, изтикани там сякаш от самата Божа ръка.
Гари Сонежи пое дъх. После бавно го изпусна. Това беше специалният му ритуал за стрелба, практикуван години наред в горите. Толкова пъти си бе представял този момент. Да повали абсолютно непознат човек, ей така, без никаква видима причина.
Той внимателно, много внимателно започна да натиска спусъка назад.
Тялото му бе напълно неподвижно, кажи-речи безжизнено. Усещаше едва доловимия пулс в ръцете си, туптенето в шията, приблизителния ритъм на ударите на сърцето си.
Изстрелът прозвуча шумно в ушите му и звукът като че ли последва куршума надолу към чакалнята. На няколко сантиметра над дулото се издигна тънка струйка дим. Красива гледка!