Имаше и други „улики“. Близо до мазето бе открит отпечатък от обувка. Столичното управление на полицията разпитваше хората от околните къщи. Някъде около полунощ в този квартал, населен предимно от чернокожи, бил забелязан бял мъж. За миг изпитах нещо почти като задоволство от това, че бях докаран толкова спешно от Вирджиния. Имаше толкова много сурови данни за обработка, че ми се струваше твърде хубаво, за да е вярно. Разхвърляното легло, на което Крос очевидно бе легнал направо върху ръчно изработения юрган. Снимките на децата по стените.
Алекс Крос бе откаран в „Сейнт Антъни“, но спалнята му бе непокътната, точно както я бе оставил нападателят.
Дали не бе оставил стаята нарочно в този вид? Не беше ли това неговото първо послание до нас?
Разбира се, че беше.
Хвърлих поглед на книжата по малкото бюро на Крос. Всички съдържаха бележки за Гари Сонежи. Нападателят не ги беше докоснал. Важно ли бе това?
Някой бе залепил с тиксо листче, на което бе написано стихче:
Крос четеше някаква книга, озаглавена „Бутай“ — роман. Между страниците бе втъкната жълта ивичка хартия, така че я прочетох. Напиши на талантливата авторка за прекрасната й книга!
Времето, прекарано от мен в спалнята, мина неусетно. Изпих няколко чаши кафе и си спомних една фраза от престарелия тв сериал „Туин Пийкс“: „Адски хубаво кафе — и горещо при това!“
Прекарах в стаята на Крос почти час и половина, зает с докладите на експертите и изобщо потънал в това дело въпреки първоначалната ми неохота. Бе мръсна и неприятна загадка, но ме заинтригува. Всичко в нея бе интересно, но много необичайно.
Отвън по коридора се чуха тежки стъпки и аз вдигнах поглед, изтръгнат от вглъбението си. Вратата на стаята рязко се отвори и се блъсна в стената.
На прага стоеше Кайл Крейг с побледняло като тебешир лице. Нещо се бе случило.
— Трябва веднага да тръгвам. Алекс е изпаднал в сърдечен колапс.
76.
— Ще дойда с теб — казах му аз.
Усещах, че адски му се иска някой да го придружи. Освен това исках да видя Алекс Крос, преди да умре, ако така му е било писано, а точно натам вървяха работите, пък и аз имах такова чувство.
По пътя към болницата внимателно разпитах за състоянието на доктор Крос и за раните му. Поразсъждавах и за вероятната причина за сърдечния колапс.
— Сигурно е от загубата на кръв. В спалнята има ужасно много кръв. Пропила се бе в чаршафите, по пода, по стените. Кръвта е била идея фикс за Сонежи, нали? Чух го, преди да тръгна от Куонтико тази сутрин.
Кайл помълча малко и после зададе въпроса, който очаквах. Понякога при разговор се движа на една-две крачки напред.
— Понякога не съжаляваш ли, че не си станал лекар?
Поклатих глава и леко смръщих вежди.
— Не особено. Когато Изабела умря, нещо в мен сякаш се скъса. И никога няма да се възстановя, Кайл, поне така мисля. Никога не бих могъл да бъда лекар. Вече не вярвам, че човек може да се излекува.
— Съжалявам — прошепна той сериозно.
— И аз съжалявам за приятеля ти. Съжалявам за Алекс Крос.
През пролетта на 1992 година тъкмо се бях дипломирал от Харвардското медицинско училище. Животът като че ли ме издигаше нагоре с главозамайваща скорост, когато жената, която обичах повече от всичко на света, бе убита в апартамента ни в Кеймбридж. Изабела Кале бе не само моя любима, тя бе и най-добрият ми приятел. Бе една от първите жертви на господин Смит.
След убийството изобщо не се явих в болницата, където бях приет като стажант. Дори не им се обадих. Бях разбрал, че никога няма да мога да работя като медик. Животът ми бе свършил заедно с Изабела или поне така виждах нещата тогава.
Осемнадесет месеца след убийството ме приеха в отдел „Психология на поведението“ към ФБР. Точно с това исках да се занимавам, това изпитвах нужда да работя. След като се доказах в отдела, поисках да ме включат в случая „господин Смит“. Началниците отначало ми се опънаха, но после се предадоха.