— Може би някой ден ще промениш становището си — каза Кайл.
Останах с впечатлението, че той лично вярва, че ще го направя. Кайл обичаше да вярва, че всички мислят като него — чиста и ясна логика и минимум емоционален багаж.
— Не мисля — отвърнах аз, внимавайки да не прозвучи като покана за спор. — Но кой знае?
— Може би, след като най-накрая хванеш Смит — настоя той на своето.
— Да, може би тогава…
— Нали не мислиш, че Смит… — започна той, но се отказа от абсурдната мисъл, че господин Смит може да има нещо общо с нападението тук, във Вашингтон.
— Не, не мисля — отвърнах. — Смит не с извършил това престъпление. Ако беше той, всички сега щяха да са мъртви и обезобразени.
77.
В „Сейнт Антъни“ с Кайл се разделихме и аз отидох да се правя на Док. Помислих си какво би могло да бъде и ми се стори, че не е кой знае колко лошо да се работи в болница. Помъчих се да разбера колкото е възможно повече за състоянието на Алекс Крос и шансовете му да оцелее след тези огнестрелни рани.
Сестрите и лекарите бяха изненадани от това колко добре се ориентирам в медицинската терминология и от познанията ми за огнестрелните рани, но никой от тях не настоя да разбере откъде и как. Не им беше до това — опитваха се с всички сили да спасят живота на Крос. От дълги години бе работил за болницата на благотворителни начала и хората не можеха да се примирят с мисълта да го оставят да умре. Дори санитарите идваха и се интересуваха за състоянието му.
Разбрах, че както вече се бях досетил, сърдечният колапс е бил предизвикан от загубата на кръв. Според лекаря, отговарящ за случая, Алекс Крос получил масиран сърдечен колапс минути след като го докарали. Кръвното му налягане започнало опасно да спада, докато стигнало до 60 на 0.
Според предвижданията на екипа. Крос сигурно щял да умре по време на операцията, необходима за спиране на масираните вътрешни кръвоизливи, но без нея смъртта щяла да настъпи с абсолютна сигурност. Колкото повече слушах обясненията им, толкова по-силно се убеждавах, че са прави. Спомних си една поговорка, често цитирана от майка ми: „Нека тялото му отиде на небето, преди сатаната да е разбрал, че е умрял.“
Кайл тръгна с мен по оживения коридор на четвъртия етаж. Голяма част от персонала на болницата познаваше Крос лично. Всички бяха разтревожени и се чувстваха безпомощни, защото не можеха да направят нищо за него. Атмосферата в болницата бе неподправено тревожна и емоционална и това не можа да не ми повлияе, още повече че вече бях ходил в къщата на Крос.
Кайл все още бе блед, със свъсени от тревога вежди и оросено в пот чело. Погледът му бе отнесен.
— Какво научи? — попита ме той. — Видях те да говориш с тях.
С основание подозираше, че бях започнал да водя свое мини разследване. Познаваше стила ми на работа, знаеше и девиза ми: „Не прави никакви изводи, разпитвай всекиго и всичко.“
— Вече е в операционната. Не се надяват да прескочи трапа — казах му аз лошата новина. Без излишни сантименти, точно така, както искаше той. — Така мислят лекарите. Но какво ли разбират те! — добавих накрая.
— А ти как мислиш? — попита отново той.
Зениците на очите му се бяха превърнали в мънички, едва забележими тъмни точици. Взимаше това много навътре — никога не бях го виждал да реагира така болезнено. Разбрах, че двамата с Крос са били много близки.
Въздъхнах и затворих очи. Запитах се дали да му кажа какво наистина мисля. После ги отворих и рекох:
— Може да се окаже по-добре, ако не успее да го прескочи, Кайл.
78.
— Ела с мен — задърпа ме той по коридора. — Искам да те запозная с един човек. Хайде!
Слязох подир него на третия етаж, след което двамата се вмъкнахме в една стая, без да чукаме. Пациентът вътре се оказа възрастна чернокожа жена.
Главата й бе омотана с бинтове, оформящи нещо като тюрбан. Изпод тях се показваха няколко посивели кичурчета коса. Охлузените й бузи бяха покрити с марли.
До леглото й бяха изправени две системи — едната с кръв, а другата с физиологичен разтвор й антибиотик. Бе свързана с монитор, показващ състоянието на сърцето й.
Тя ни погледна изненадано, но после позна Кайл.
— Как е Алекс? — попита ни с пресипнал и немощно шепнещ глас, в който въпреки това се долавяха твърди нотки.
— Искам истината. Тук никой не ми казва истината. Ти ще ми я кажеш ли, Кайл?