— В момента е в операционната, Нана. Докато не излезе, не можем да научим нищо — отвърна Кайл, — а вероятно и след това няма да ни кажат.
Очите на възрастната жена се присвиха и тя поклати тъжно глава:
— Помолих те да ми кажеш истината. Това поне заслужавам. Как е Алекс, Кайл? Жив ли е?
Кайл шумно въздъхна. Тъжен и уморен звук. Двамата с Алекс Крос от години работеха заедно.
— Състоянието на Алекс е изключително тежко — казах аз меко, доколкото можах. — Това означава…
— Знам какво означава „тежко“ — прекъсна ме тя. — Четиридесет и седем години съм преподавала в училище. Английски, история, аритметика.
— Извинете ме — отвърнах аз. — Не исках да прозвучи така снизходително. — Помълчах секунда-две, после продължих отговора: — Вътрешните му рани са от вида, наречени „разкъсни“, и вероятно с голяма степен на замърсяване. Най-сериозната му рана е тази в коремната област. Куршумът е минал през черния дроб и очевидно е засегнал чернодробната артерия. Така ми бе казано. Куршумът е заседнал в задната част на стомаха, където в момента притиска гръбначния стълб.
Тя трепна, но продължи да слуша внимателно, изчаквайки ме да свърша. Помислих си, че ако Алекс Крос е толкова силен, колкото тази жена, и толкова волев, значи като детектив е нещо наистина специално.
Продължих по-нататък:
— Тъй като е засегната артерия, загубата на кръв е значителна. Самото съдържание на стомаха и тънките черва може да се окаже причина за инфекция. Има опасност и за възпаление на коремната кухина — перитонит и може би панкреатит — и всичко това може да се окаже фатално. Куршумът е предизвикал раната, а възможната инфекция е усложнението. Вторият куршум е минал през китката, но не е засегнал радиалната артерия и е излязъл, без да счупи кост. Толкова знаем засега. Това е истината.
Млъкнах. Очите ми нито за миг не се отклониха от тези на възрастната жена, както и нейните от моите.
— Благодаря — отвърна тя с примирен шепот. — Благодаря и за това, че не се отнесохте с мен снизходително. Да не би да сте лекар в тази болница? Говорите така, сякаш сте.
Поклатих глава:
— Не, не съм. Работя във ФБР. Едно време учих за лекар.
Очите й се разшириха и ме изгледаха по-изненадано, отколкото като влязохме. Почувствах, че тази жена има огромни резерви от сила.
— Алекс е лекар и детектив.
— Аз също съм детектив — казах.
— А пък аз съм Нана Мама. Баба съм на Алекс. Вие как се казвате?
— Томас — отвърнах. — Казвам се Томас Пиърс.
— Е, благодаря ви, че ми казахте истината.
79.
Париж, Франция
Полицията никога не би го признала, но в момента Париж бе под контрола на господин Смит. Бе превзел града с щурм и само той си знаеше защо. Новината за застрашителното му присъствие се разнесе по булевард „Сен Мишел“ и стигна до улица „Вожирар“. Такива неща не би трябвало да се случват в такъв „tres luxe“24 квартал като Шести арондисман.
Изкусително подредените витрини и магазини по булевард „Сен Мишел“ привличаха и туристи, и парижани. Пантеонът и красивата Люксембургска градина бяха съвсем наблизо. Това в никакъв случай не би трябвало да бъде сцена на такива зловещи убийства.
Първи напуснаха постовете си продавачите от скъпите магазини и забързано се отправиха към №11 на улица „Вожирар“. Ужасно им се искаше да видят господин Смит или поне изкусната му работа. Искаха да видят така наречения Пришълец със собствените си очи.
След тях тръгнаха клиентите и дори собствениците, затваряйки магазините и кафенетата. Ако не им даваха да минат по улица „Вожирар“, то поне можеха да надникнат към №11, където бяха спрели няколко полицейски коли и един военен автобус. Високо над тази мрачна сцена шумно кръжаха гълъби, като че ли и те искаха да зърнат прочутия престъпник.
От другата страна на „Сен Мишел“ се намираше Сорбоната с известния си параклис, огромен часовник и откритата си павирана тераса. На площадчето отпред бе паркиран още един военен автобус, пълен с войници. Студенти плахо се приближаваха по улица „Шамполион“, за да хвърлят по някой и друг поглед. Миниатюрната уличка бе кръстена на името на Жан Франсоа Шамполион — френския египтолог, който първи разчел йероглифите, написани на Розетския камък.