Детектив Сампсън бе застанал до леглото на приятеля си като на пост. Сампсън бе висок и с яко телосложение мъж — може би към един и осемдесет и пет, — но изглеждаше ужасно уморен, като че ли всеки момент щеше да припадне от изтощение.
Сампсън вдигна поглед към мен, кимна едва-едва и отново насочи очи към Крос. Погледът му бе странна смесица от гняв и тъга.
От Алекс Крос излизаха толкова много жици и тръбички, че косата да ти настръхне. Знаех, че е на около четиридесет години, но изглеждаше по-млад. Това бе единственото хубаво нещо у него в момента.
Погледнах таблицата за състоянието му, прикрепена за предната табла на леглото. Бе претърпял от сериозна до умерена загуба на кръв вследствие разкъсване на чернодробната артерия. Имаше колапс на белия дроб, безброй контузии, хематоми и разкъсни рани. Лявата му китка бе счупена. Бе получил натравяне на кръвта и злокачествеността на раните му го бе поставила в списъка на „готовите за изписване“.
Алекс Крос бе в съзнание и аз дълго време се взирах в кафявите му очи. Какви тайни се криеха в тях? Какво знаеше той? Беше ли видял лицето на нападателя си? Кой ти направи това? Не е Сонежи. Кой е посмял да влезе в спалнята ти?
Не можеше да говори и в очите му не успях да прочета нищо. Никакъв признак, че ме е забелязал да заставам до Сампсън. Нито пък че е познал самия Сампсън. Тъжно.
В „Сейнт Антъни“ се грижеха отлично за доктор Крос. Счупената китка бе гипсирана грижливо, а самата ръка бе прикрепена към трапецовидна рамка. Кислородът минаваше през прозрачна тръба, излизаща от изхода в стената. Монитор, последна дума на техниката, показваше пулса, температурата и кръвното налягане.
— Защо не го оставиш на мира? — проговори Сампсън след няколко минути мълчание. — Защо не оставиш и двама ни на мира? Не можеш с нищо да помогнеш. Моля те, върви си!
Кимнах, но продължих да гледам в очите на Алекс Крос още няколко секунди. За нещастие той нямаше какво да ми казва.
После оставих Сампсън и Крос на мира. Питах се дали пак ще видя някога Крос. Съмнявах се. Вече не вярвах в чудеса.
81.
Тази нощ, както обикновено, не можах да изхвърля господин Смит от главата си, а освен него там се беше настанил и Алекс Крос със семейството си. Непрекъснато прехвърлях в съзнанието си картини от изминалия ден — различни епизоди от посещението в болницата, от къщата на Крос. Кой бе влязъл в дома му? До кого се бе добрал Гари Сонежи? Защото сигурно точно така е станало.
Проблясващите една след друга картини в главата ми бяха влудяващи и заплашваха да излязат извън контрол. Това чувство никак не ми харесваше и ми се струваше, че не бих могъл да проведа разследване, камо ли две наведнъж, в такава стресова и навяваща чувство за клаустрофобия ситуация.
От този ад бяха минали само двадесет и четири часа. Бях долетял от Лондон в Съединените щати. Кацнах на Националното летище във Вашингтон и веднага заминах за Куонтико, Вирджиния. След това ме бяха върнали спешно във Вашингтон, където работих по загадката Крос до десет часа вечерта.
А за да станат нещата още по-зле, ако това изобщо бе възможно, на всичко отгоре, когато се върнах и си легнах в стаята ми в „Хилтън и Тауърс“, разбрах, че не мога да заспя. В съзнанието ми бе истински хаос, който упорито отказваше да ми позволи да заспя.
Работната хипотеза по случая „Крос“, която бях чул в щаба на ФБР същата тази вечер, не ми харесваше. Бяха влезли в обичайния за тях коловоз — приличаха на не научили урока си ученици, които гледат в тавана, мъчейки се да открият отговора там. Всъщност работата на повечето полицейски следователи ми напомняше за хапливото, но откровено определение на Айнщайн за първите признаци на умопомрачението. За първи път го бях чул в Харвард: Безкрайно повтаряне на един и същи процес, надявайки се на различен резултат.
Неуморното ми съзнание непрекъснато ме връщаше в спалнята, където Алекс Крос е бил жестоко бит и ранен. Търсех нещо, но какво точно? Виждах кръвта му, размазана по стените, по пердетата, по чаршафите, по изповръщания килим. Какво липсваше? Липсваше ли изобщо нещо?
Не можех да заспя, мамка му!
Опитах да заместя вземането на успокоително с работа. Това всъщност бе обичайното ми лекарство против безсъние. Вече бях започнал да си водя подробни бележки и да си рисувам схеми на местопрестъплението. Станах и добавих още някои неща. Лаптопът винаги ми бе подръка, готов да поеме още малко информация. Стомахът ми не спираше да се свива, а главата ми продължаваше да тупти влудяващо.