Начуках на клавиатурата следното: Възможно ли е Гари Сонежи да е останал жив? Още нищо не бързай да отхвърляш, дори то да е най-абсурдната възможност.
Ако е необходимо, ексхумирай тялото на Сонежи.
Прочети книгата на Крос „И дойде Паяка“.
Отиди в „Лортън“ където е лежал Сонежи.
След около час работа бутнах компютъра настрана. Наближаваше два часът сутринта. Чувствах главата си така, сякаш имах силна настинка. Пак не можех да заспя. Бях на тридесет и три години, а вече бях започнал да се чувствам като старец.
Пред очите ми непрекъснато се въртеше окървавената спалня на Крос. Никой не може да си представи какво означава да живееш с такива картини в главата ден и нощ. Виждах Алекс Крос така, както го бях видял в „Сейнт Антъни“. После си спомнях жертвите на господин Смит — „изследванията“ му, както той ги наричаше.
Мрачните сцени се въртяха в главата ми в ужасяваща последователност. И винаги ме отвеждаха на едно и също място, натрапваха ми едно и също заключение.
Виждах друга спалня. Апартаментът, в който живеехме двамата с Изабела в Кеймбридж, Масачузетс.
Съвсем ясно си спомнях как тичах по тесния коридор в онази ужасна нощ. Сърцето ми се бе качило някъде в гърлото и го усещах като заседнал там огромен юмрук. Спомнях си всяка крачка, всичко, което виждах по пътя си.
Накрая видях Изабела и си помислих, че това сигурно е сън, смразяващ кръвта кошмар.
Изабела бе в нашето легло и аз разбрах с абсолютна сигурност, че е мъртва. Никой не би могъл да остане жив след касапницата, която видях. И никой не оживя — нито един от двама ни.
Изабела бе жестоко убита на двадесет и три години, в началото на живота си, преди още да е имала възможност да бъде майка, съпруга. Антрополог, какъвто мечтаеше да стане. Не можах да се сдържа, не можах да се спра. Наведох се и прегърнах онова, което бе останало от Изабела, онова, което бе останало.
Как бих могъл да го забравя? Как бих могъл да изхвърля тази гледка от съзнанието си?
Простият отговор е — никак.
82.
Отново бях излязъл на лов — най-самотното занятие на тази земя. Откровено казано, почти нищо друго не ме крепеше така през изминалите четири години от смъртта на Изабела.
Още щом се събудих сутринта, веднага позвъних в болницата. Алекс Крос беше още жив, но в кома. Състоянието му се определяше като изключително критично. Запитах се дали Джон Сампсън е прекарал цялата нощ край леглото му. Подозирах, че точно така е станало.
В девет сутринта вече бях отново в дома на Крос. Исках да огледам мястото на престъплението по-подробно, да вникна по-дълбоко, да обърна внимание на всеки факт, да събера всяка прашинка и тресчица. Опитах се да обобщя всичко, което знаех, или поне си мислех, че знам, в този ранен стадий на разследването. Спомних си максимата, често използвана в Куонтико: всяка истина е половин истина, а вероятно и толкова не е.
Някакъв адски „върколак“ излиза от гроба и напада известен полицай и семейството му в собствения им дом. Върколакът предупредил доктор Крос, че ще дойде. Нямало никакъв начин да го спре. Първично с жестокостта си, но ефектно отмъщение.
По неизвестна причина обаче нападателят не успял да извърши екзекуцията. Нито един член на семейството, нито дори Алекс Крос, не е бил убит. Това бе най-противоречивата и най-объркваща част от цялата загадка. Точно в това се криеше ключът!
Спуснах се в мазето на къщата малко преди единадесет. Бях помолил столичното полицейско управление и оперативната група на ФБР да не пипат нищо по другите етажи, докато не завърша огледа на цялата къща. Събирането на данни, цялата ми наука се състоеше именно в това — бавен и методичен процес на събиране на улики.
Нападателят (ката) се бе крил (а) в мазето, докато горе и в задния двор е вървял купонът. Близо до входа за мазето бе открит частичен отпечатък. Девети номер. Откритието не бе кой знае какво, освен ако извършителят не е искал именно това — да намерим отпечатъка.
Едно нещо се натрапи в съзнанието ми веднага. Като малък Гари Сонежи е бил затварян в мазето. Бил е изолиран от останалите в дома. Бил е физически малтретиран в това мазе. В също такова мазе, каквото и Крос имаше.