Нападателят определено е бил скрит в мазето. Това не би могло да бъде съвпадение.
Знаел ли е за недвусмислените заплахи, отправени от Сонежи към Крос? Тази възможност бе адски смущаваща. Още не исках да се спирам на никакви теории или да си вадя прибързани заключения. Трябваше да събера колкото е възможно по-голямо количество сурова информация. Вероятно защото съм завършил медицина, подхождах към случаите си, както би направил това лекар.
В мазето бе тихо и успях с лекота да съсредоточа цялото си внимание върху окръжаващата ме среда. Опитвах се да си представя как нападателят се промъква тук по време на партито и след това как продължава нататък, след като къщата утихва и Алекс Крос отива да си легне.
Нападателят е бил страхливец.
Не се е намирал в състояние на гняв. Бил е методичен.
Значи не е било престъпление, извършено под влияние на силни емоции.
След това извършителят е пребил децата едно след друго, но не фатално. Пребил е и бабата на Алекс Крос, но я е оставил жива. Защо? Само Алекс Крос е трябвало да умре, но дори и това — поне засега — не бе станало.
Да не би нещо да е сбъркал? Къде беше нападателят в момента?
Във Вашингтон? И сега проверява дома на Алекс Крос? Или пък в болницата „Сейнт Антъни“, където столичната полиция охраняваше Крос?
Минавайки бавно покрай допотопна готварска печка на твърдо гориво, забелязах, че желязната й вратичка е съвсем леко открехната. Хванах дръжката с кърпичката си и я отворих докрай. Не се виждаше добре, затова извадих подобното си на писалка фенерче. Вътре имаше около два сантиметра пепел, светлосивкава на цвят. Някой съвсем наскоро бе палил тук нещо леснозапалимо, вероятно вестник или списание.
До печката бе подпряна малка лопатка. Взех я и заразбърквах пепелта с нея. Много внимателно.
После чух дзън. Звук на метал, чукнат в метал.
Изгребах навън пълна лопатка пепел. В пепелта имаше нещо твърдо, нещо по-тежко. Не се надявах на кой знае какво. Просто се опитвах да събера данни и всичко ме интересуваше, дори и съдържанието на една допотопна готварска печка на твърдо гориво. Изсипах лопатката отпред, после загладих купчинката пепел с нея.
Видях в какво се е ударила лопатката. С връхчето й преобърнах находката си няколко пъти. Да, казах си аз. Най-сетне имах нещо — първата отправна точка.
Това беше детективската значка на Алекс Крос — потъмняла и обгорена.
Някой е искал да намерим тази значка.
Нападателят иска да си играем — помислих си. — На котка и мишка.
83.
Ил дьо Франс
Обикновено доктор Абел Санте бе спокоен и организиран. В медицинските кръгове си бе спечелил известност не само на ерудит, но и на човек, здраво стъпил на земята. Беше добър и способен лекар.
В момента доктор Санте се опитваше да отпрати съзнанието си някъде, колкото е възможно по-далеч от мястото, където се намираше тялото му. Където и да е във Вселената, стига да не е тук.
Вече бе прекарал няколко часа, спомняйки си минута по минута подробности от приятното си и безгрижно детство в Рен, след това годините, прекарани в Сорбоната и L’Ecole Pratique de Medecine, бе играл голф и тенис и накрая отново бе преживял седемгодишната си любовна връзка с Регина Бекер — милата и добра Регина.
Изпитваше необходимост да бъде на някое друго място, да съществува някъде другаде, но не и тук, където бе в действителност. Изпитваше необходимост да бъде в миналото, дори в бъдещето, но не и в настоящето. Спомни си „Английският пациент“ — и книгата, и филма. Не приличаше ли на граф Алмази? Само дето неговите мъки бяха по-лоши от тези на Алмази с неговата обгоряла плът. Той бе в ръцете на господин Смит.
Сега вече мислеше непрекъснато за Регина и си даде сметка, че я обича отчаяно и че е бил голям глупак, щом не се е оженил за нея преди години. Невероятен глупак и самомнително копеле!
Ех, колко му се искаше да живее и отново да види Регина. В този момент на това ужасно място, в тази чудовищна обстановка, животът му изглеждаше толкова ценен.
Не, не бе никак добре да мисли така. По този начин се връщаше в действителността, в настоящето. Не, не, не! Прати въображението си на някое друго място! Където и да е, само не тук.