Но плъзналата се в настоящето мисъл вече отново го бе натикала в това малко асансьорче, на това безкрайно малко петънце от глобуса, където в момента бе затворник и където никой не би могъл да го намери. Нито ченгетата, нито Интерпол, нито цялата френска армия, нито английската, американската или израелската.
Доктор Санте лесно можеше да си представи фурора, гнева и паниката, които щяха да се надигнат в Париж и цяла Франция.
Заглавията в Le Mond щяха да бъдат нещо от този род. Или…
Този ужас бе той! Бе абсолютно сигурен, че десетки хиляди полицаи, подпомагани от армията, в момента го търсят. Разбира се, с всеки изминал час шансовете му за оцеляване намаляваха. Знаеше това от прочетените във вестниците статии за нечовешките отвличания на господин Смит, както и какво правеше с жертвите си той.
Защо аз? Боже всемогъщи, повече не можеше да понася този пъклен монолог.
Не можеше да понася вече тази поза, почти надолу с главата, това ужасно тясно пространство, не можеше да го изтрае и секунда повече.
И секунда повече!
И секунда повече!
Не можеше да диша!
Щеше да умре тук.
Тук, в това проклето сервизно асансьорче. Заседнал между етажите в някаква забравена от бога къща в Ил дьо Франс, някъде из покрайнините на Париж.
Господин Смит го бе натикал в това асансьорче като денк мръсно бельо и след това го бе оставил да стои там кой знае колко време вече. Изглежда, бяха минали часове, най-малкото няколко часа, но Абел Санте вече в нищо не бе сигурен.
Разкъсващата болка идваше и си отиваше, но в повечето случаи разтърсваше тялото му на мощни вълни. Вратът, раменете и гърдите му го боляха убийствено, прекрачвайки всякаква граница на поносимостта му към болка. Изпитваше чувството, че бавно го смачкват във формата на куб. Ако по-рано никога не бе страдал от клаустрофобия, сега страдаше.
Но това далеч не бе най-лошото. Не, не, в никакъв случай. Най-ужасното нещо в случая бе, че той знаеше онова, което цяла Франция искаше да знае, което цял свят искаше да знае. Мислеше, че господин Смит би могъл да бъде философ, може би университетски преподавател, дори студент.
Той дори бе видял господин Смит.
Бе погледнал през една пролука в асансьорчето — е, вярно, с главата надолу — и се бе взрял в суровите, студени очи, бе видял носа, устните му.
Господин Смит видя погледа му.
И сега вече за него нямаше надежда.
— Проклет да си. Смит! Да гниеш в ада дано! Знам вече скапаната ти тайна! Вече знам всичко! Ти наистина си един шибан пришълец. Ти не си човек!
84.
— Наистина ли мислиш, че ще открием това копеле? Мислиш ли, че е толкова прост?
Джон Сампсън задаваше въпросите си от упор, предизвиквайки ме. Бе облечен целият в черно, с тъмни очила „Рей Бан“ на носа. Изглеждаше така, сякаш вече оплаква някого. Двамата с него се намирахме на борда на един хеликоптер на ФБР и в момента летяхме от Вашингтон за Принстън, Ню Джърси. Известно време щяхме да работим заедно.
— Мислиш, че Гари Сонежи е направил това по някакъв начин? Да не е Худини? И да не би да си мислиш, че е жив? — не спираше Сампсън. — Кажи ми, по дяволите, какво мислиш!
— Още не знам — въздъхнах аз. — Още събирам данни. Това е единственият начин, по който работя. Но не мисля, че Сонежи го е направил. Преди това той винаги е работил сам. Винаги.
Знаех, че Гари Сонежи е израсъл в Ню Джърси и след това е станал един от най-жестоките убийци на всички времена. И не изглеждаше така, сякаш дивашките му изпълнения са приключили. Сонежи бе част от тази мистерия в момента.
Бележките на Алекс Крос за Сонежи бяха много подробни. Навсякъде в тях намирах полезни и интересни виждания, но още не бях минал и една трета от тях. Вече бях разбрал, че Крос е полицейски детектив с остър ум, но от тези бележки ми стана ясно, че в психологията е дори още по-добър. Хипотезите и догадките му бяха не само умни и находчиви — те много често бяха правилни. Има голяма разлика в това, а много хора не успяват да я доловят, особено хора, заемащи сравнително високи постове.
Вдигнах поглед от четивото си.
— Досега съм имал късмет с доста трудни убийци. С изключение на този, когото наистина искам да хвана — казах аз на Сампсън.