— Бяхте ли близо до Гари, докато растеше? — попитах го аз внимателно, оглеждайки възрастния човек.
Бе едър, с яко телосложение старец, с огромни и здрави ръце, които все още можеха да причинят физическа болка.
— Спомням си, че си говорехме с него надълго и нашироко, докато бе по-малък, чак до времето, когато го обвиниха, че бил отвлякъл онези две деца във Вашингтон.
Обвиниха.
— И вие бяхте изненадан? — вметнах аз. — Нямахте представа, нали?
Уолтър Мърфи отправи поглед право в мен — за първи път. Знаех, че тонът ми не му харесва, иронията в него. Доколко можех да го ядосам? Колко дълъг бе фитилът на стареца?
Наведох се напред, внимавайки да не изпусна нито една думичка, нито един жест, нито една гримаса. Събирах данни.
— Гари винаги е искал да си намери мястото в живота, както всички останали — отвърна рязко старецът. — Имаше доверие в мен, защото знаеше, че го приемам такъв, какъвто е.
— А какво за приемане имаше в него?
Старецът премести погледа си към спокойната гора наоколо. Усещах Сонежи в тези гори. Сякаш ни гледаше оттам.
— Признавам, че понякога можеше да проявява неприязън. Езикът му бе остър и обичаше да се държи високомерно, което дразнеше някои хора.
Притисках Уолтър Мърфи и не му давах да диша.
— Но не и когато е бил около вас, нали? — попитах. — Вас не е дразнел.
Ясносините очи на стареца се върнаха от разходката из гората.
— Не, ние винаги сме били близки. Знам, че е така, макар скъпо платените психари да разправяха, че Гари не можел да изпитва любов, не можел да изпитва каквото и да е топло чувство. Избухванията му никога не са били насочени към мен.
Това бе очарователно откритие, но усещах, че е лъжа. Хвърлих поглед към Сампсън. Той ме гледаше по различен начин.
— Тези избухвания към другите хора. Бяха ли предумишлени? — попитах.
— Е, знаете много добре, че той изгори къщата на баща си и мащехата си. Те бяха вътре. Заедно с доведените му брат и сестра. Той трябваше да бъде на училище. Беше добър ученик в „Педи Скул“ в Хайстаун. Имаше приятели там.
— Виждали ли сте някого от приятелите му от „Педи“?
Скоростното темпо на въпросите ми не даваше мира на Уолтър Мърфи. Беше ли също толкова избухлив като внука си?
В очите на стареца проблесна искра. Гневът излизаше на повърхността. Може би истинският Уолтър Мърфи щеше да се появи всеки момент.
— Не, никога не е водил приятелите си от училище тук. Предполагам, намеквате, че е нямал приятели, че е искал да изглежда по-нормален, отколкото всъщност е бил. Това ли ви е тънката мисъл? Между другото, да не сте съдебномедицински психолог? Такава ли е играта ви?
— Влакове? — казах аз.
Исках да видя къде ще отведе Уолтър Мърфи тази дума. Това бе важно — тест, момент на истина и откровение.
Хайде, старче. Влакове?
Той отново отправи поглед към върхарите на околните борове.
— Ммм. Бях забравил. Не ми дойде веднага наум. Синът на Фиона — истинският й син, имаше един доста скъп комплект влакчета. На Гари не му даваха даже да влиза в стаята при тях. Когато стана на десетина-единайсет години, влакчетата изчезнаха. Целият комплект!
— И какво стана с влакчетата?
Уолтър Мърфи почти се усмихна.
— Всички знаеха, че Гари ги е взел. Унищожил ги е или ги е заровил някъде. Цяло лято го разпитваха къде са влакчетата, но той не им каза и дума. Не го пуснаха да мръдне никъде цяло лято, но той пак не им каза.
— Това е била неговата тайна, неговото превъзходство над тях — предположих аз, прилагайки отново малко „тънка мисъл“.
Бях започнал да усещам нещо смущаващо, свързано с Гари и дядо му. Започвах да разбирам Сонежи и може би заедно с това се доближавах до истината кой е нападнал дома на Крос във Вашингтон. В Куонтико работеха по теорията за копиране на известни убийства. На мен по ми харесваше теорията за партньорството, само че Сонежи никога не бе работил с партньори.
Кой се бе промъкнал в дома на Крос? И как?
— Като пътувахме насам, прочетох някои от бележките на доктор Крос — казах аз на дядото. — Гари имал някакъв непрекъснато повтарящ се кошмар. Започнал тук, във вашата ферма. Знаете ли нещо за това? За кошмара на Гари във вашата ферма?