Както вече казах, къщата бе построена с тухлена зидария, а отпред имаше някакъв засукан шестоъгълен прозорец. Ветрецът от време на време блъскаше незастопорените и олющени дървени капаци в стената. Най-близкият съсед отстоеше вероятно на не по-малко от километър и половина. Никой нямаше да ме види как влизам с взлом през кухнята.
Давах си сметка, че Саймън Конклин би могъл да направи обратен завой някъде и да ме изненада в гръб, ако беше толкова умен, колкото се смяташе. Но не се безпокоях за това. Вече имах работна версия за Конклин и посещението му в къщата на Крос. Сега трябваше да я проверя.
Изведнъж ми дойде наум за господин Смит и за неговата идея фикс да изучава хората, да влиза с взлом в живота им и да го разбива.
Вътре къщата бе направо непоносима — вонеше така, сякаш мебелите са били потапяни в някой фритюрник на „Макдоналдс“ и след това оставени да съхнат тук. Не, не, сравнението бе слабо — тук направо не можеше да се диша и аз покрих носа си с кърпичката. После започнах да претърсвам смърдящата бърлога. Опасявах се, че може да намеря и някой труп. Всичко бе възможно.
Всяка стая и всеки предмет бяха покрити с прах и мръсотия. Най-доброто, което можеше да се каже за Саймън Конклин, бе, че явно е запален любител на книгите. Навсякъде в стаите имаше отворени книги, като само в спалнята му бяха половин дузина.
Изглежда, обичаше социологията, философията и психологията — Маркс, Юнг, Бруно Бетелхайм, Малро, Жан Бодрияр. Трите небоядисани библиотеки от пода до тавана бяха претъпкани с книги. Първото ми впечатление беше, че някой вече е тършувал из къщата.
Всичко това съвпадаше с онова, което се бе случило в къщата на Алекс Крос.
Над неоправеното легло на Конклин висеше сложена в рамка картина на голо момиче, подписано от самия модел с целувка върху дупето.
Под леглото бе набутана пушка „Броунинг“ — същата, използвана от Гари Сонежи във Вашингтон. Устните ми бавно се разтеглиха в усмивка.
Саймън Конклин знаеше, че пушката бе косвена улика, която по никакъв начин не може да докаже вината или невинността му. Той искаше да бъде намерена. Искал е да намерим значката на Крос. Падаше си по игричките. Ах, как си падаше.
Спуснах се по скърцащите стълби надолу към мазето. Не бях запалил осветлението в къщата, затова сега извадих малкото фенерче и го светнах.
Мазето нямаше прозорци. Всичко бе потънало в прах и паяжини, а в ъгъла се чуваше шумно капеща мивка. От тавана, вързани на конци, висяха свили се на тръбички снимки.
Сърцето ми биеше в гърдите като чук. Започнах да развивам снимките една по една и да ги разглеждам. Всички бяха на Саймън Конклин — снимки на стопанина, изпъчен в различни пози. Изглежда, бяха правени вътре в къщата.
Насочвах фенерчето в различни посоки, стараейки се да не пропусна нещо. Подът бе покрит с мръсотия и останали от строежа на основите камъни. Имаше и някаква древна медицинска апаратура — кислородна бутилка с все още прикрепени към нея маркучи и уреди, система за гликоза, проходилка с прикрепено към нея нощно гърне.
Погледът ми последва лъча на фенерчето към отсрещната страна — южната стена на къщата. Влакчето на Гари Сонежи!
Намирах се в къщата на най-добрия приятел на Гари, единствения му приятел на този свят, човека, който бе нападнал Алекс Крос и семейството му във Вашингтон. Бях сигурен в това. Бях сигурен, че съм разрешил случая.
Бях по-добър от Алекс Крос.
Ето, казах си го.
Играта започва.
Кой е котката? Кой е мишката?
Пета част
Котка и мишка
102.
Дузина от най-добрите агенти на ФБР се бяха събрали в неравна редица на малкото летище в Куонтико, Вирджиния. Зад тях се виждаха два мастиленочерни хеликоптера, готови за излитане. Агентите бяха със сериозен вид и напрегнат поглед, но в очите на някои се четеше и изненада.
Застанал пред тях, усетих как краката ми треперят и коленете ми едва не се удрят едно о друго. Никога не съм бил по-нервен и по-несигурен в себе си. Освен това никога не съм бил толкова отдаден, на какъвто и да е случай.
— За тези, които не ме познават — казах аз, правейки пауза не за ефект, а от нерви, — казвам се Алекс Крос.