— Какво, по дяволите? — довърши този път смаяната си реплика Конклин, като видя матрака в средата.
— Всички реагират така — каза Пиърс и го блъсна.
Конклин залитна надолу по стълбите, запази равновесие и му се озъби:
— Мислиш, че ме е страх от теб ли? Не ме е страх от теб, чуваш ли!
Пиърс кимна и повдигна вежда:
— Чувам те много добре и веднага ще се заема да поправя това.
Блъсна Конклин още веднъж и остана на мястото си, гледайки го как залита надолу по останалата част от стълбите. После бавно се приближи до купчината вестници и списания.
— Започна ли вече да се страхуваш от мен? — попита го той.
Удари Конклин с дръжката на магнума и с интерес впери поглед в бликналата от главата му кръв.
— Започна ли вече да се страхуваш от мен? — повтори той, приближи се и почти допря устни до косматото ухо на Конклин. — Ти от болка не разбираш, знам го много добре — прошепна. — Освен това и с куража нещо хич те няма. Ти си тоя, дето е влязъл в къщата на Крос, но не си можел да го убиеш, нали? Не си можел да убиеш семейството му. Абсолютен дилетант. Това вече ми е известно.
Томас Пиърс се наслаждаваше на конфронтацията, доставяше му огромно задоволство. Изпитваше любопитство да разбере какво кара Саймън Конклин да живее. Искаше да „проучи“ Конклин, да разбере доколко е човек. Да опознае Конклин означаваше да научи нещо за себе си.
Продължаваше да държи лицето си до главата на Конклин.
— Искам да ми кажеш, че ти си тоя, който се е промъкнал в къщата на Алекс Крос. Ти си бил! А сега просто ми го кажи. Това, което кажеш, няма да бъде използвано срещу теб и няма да бъде цитирано в съда. Ще си остане само между нас двамата.
Саймън Конклин отдръпна глава и го изгледа така, сякаш виждаше луд. Каква схватливост.
— Ама ти си луд! — изскимтя той. — За какво ти е? То няма да има стойност в съда.
Очите на Пиърс се разшириха от учудване. Той изгледа Конклин така, сякаш той беше лудият.
— Ама нали точно това ти казах и аз? Не ме ли чу? Да не би да говоря сам на себе си тук? Да, няма да има никаква стойност в техния съд. А това тук е моят съд. И засега вървиш към загуба на делото, Саймън. Обаче ти си умно момче. Уверен съм, че през следващите няколко часа ще ми покажеш на какво си способен.
Саймън Конклин задиша тежко. Към гърдите му бе насочен тънък и блестящ скалпел.
107.
— Погледни ме! Съсредоточи вниманието си върху това, което казвам, Саймън. Не съм ти някакво тъпо костюмарче от прословутото ФБР Имам някои важни въпроси. Искам да отговориш на тях искрено. Ти беше този, който се промъкна в къщата на Крос! Ти нападна Крос. Нека започнем оттук нататък.
С бързо движение на лявата ръка Пиърс грубо вдигна мъжа от пода. Физическата му сила смая Конклин.
Пиърс остави скалпела и с няколко обиграни движения завърза Конклин към матрака. След това отново се наведе към него.
— Чуй сега нещо ново. Не ми харесва чувството ти за превъзходство. Повярвай ми, ти не превъзхождаш никого. Но имам странното усещане — и това много ме изненадва, — че сякаш не се изразявам правилно. Ти си образец, Саймън. Нека ти покажа нещо, от което да те втресе.
— Недей! — писна Конклин.
С разширени от ужас очи той проследи как с бързо движение на китката Пиърс направи първия разрез върху горната част на гърдите му. Не можеше да повярва на очите си. Конклин изрева.
— А сега как си с вниманието, Саймън? Виждаш ли какво съм сложил на масата там? Твоят магнетофон. Просто искам да си признаеш. Кажи ми какво стана в къщата на доктор Крос. Искам да чуя всичко.
— Остави ме на мира — потрепери гласът на Конклин.
— Не! Това няма да стане. Вече никога няма да изпиташ мир… Добре, да забравим скалпела и магнетофона. Искам да съсредоточиш вниманието си върху това. Най-обикновена кутийка кока-кола. Твоята кола, Саймън.
Той разтърси яркочервената кутия, разтърсва я дълго и енергично, после с рязко движение я отвори. Сграбчил с едната си ръка дългите мазни кичури коса от главата на Конклин, той я опъна назад и с другата ръка натика безобидно изглеждащата кутия в ноздрите му.