— Тъжна история — отбеляза Едмъндсън. — Принц Али Юсуф щеше да управлява образовано, демократично.
— Може би именно това му струваше живота — отговори полковник Пайкауей. — Но не можем да си губим времето с тъжни истории за умрели царе. Помолиха ни да направим известни… разследвания. От заинтересовани среди. По-точно страни, към които правителството на Нейно величество е благоразположено. — Той погледна събеседника си. — Нали разбирате какво имам предвид?
— Ами, подочух нещо — с неохота изрече Едмъндсън.
— Вероятно сте чули, че нищо ценно не е било намерено между останките от самолета, който доколкото зная, е бил разграбен от местните жители. Макар че никога не можеш да си сигурен с тия селяни. Могат да си държат езика зад зъбите като самото Министерство на външните работи. И какво друго чухте?
— Нищо.
— Например, че непременно е трябвало да бъде намерено нещо ценно? За какво ви изпратиха при мен?
— Казаха, че може би искате да ми зададете някои въпроси — прилежно отговори Едмъндсън.
— Ако задавам въпроси, ще очаквам отговори — изтъкна полковник Пайкауей.
— Естествено.
— Не е съвсем естествено за тебе, синко. Каза ли ти нещо Боб Ролинсън преди да излети от Рамат? Той беше довереник на Али — това е всеизвестно. Хайде да чуем. Каза ли ти нещо?
— За кое, сър?
Полковник Пайкауей втренчи поглед в него и се почеса по ухото.
— Добре — измърмори недоволно той. — Мълчи за това, мълчи за онова. Според мен се престараваш! Ако не знаеш за какво намеквам, не знаеш и това е всичко.
— Мисля, че имаше нещо… — поде предпазливо и с неохота Едмъндсън. — Нещо много важно, което Боб може би искаше да ми каже.
— Аха — каза полковник Пайкауей с вид на човек, който най-после е успял да извади тапата на бутилката. — Интересно. Да чуем какво знаеш.
— Много малко, сър. Боб и аз си имахме един елементарен код. Изработихме го, защото всички телефони в Рамат се подслушваха. Боб чуваше някои неща в двореца, а и аз понякога му предавах полезна информация. И ако някой от двама ни се обадеше по телефона на другия и споменеше за момиче или момичета, като използваше думата „неземна“ за нея, това означаваше, че има нещо!
— Някаква важна информация ли?
— Да. Боб ми се обади, когато започна всичко, като използва тази дума. Щяхме да се срещнем на обичайното място — пред една от банките. Но бунтът избухна и полицията затвори шосето. Аз не можах да се свържа с Боб, нито пък той с мен. А следобед са излетели с Али.
— Разбирам — отвърна Пайкауей. — Имаш ли някаква представа откъде се обади?
— Не. Има много места, откъдето би могъл да се обади.
— Жалко — полковникът замълча за миг, а после подхвърли небрежно:
— Познаваш ли мисис Сътклиф?
— Имате предвид сестрата на Боб Ролинсън ли? Срещали сме се в Англия. Тя беше с дъщеря си, която е ученичка. Не я познавам добре.
— Тя беше ли близка с Боб?
Едмъндсън се замисли.
— Не, не бих казал. Тя беше много по-възрастна от него. Освен това не обичаше особено много зет си. Смяташе го за надуто магаре.
— Такъв си е! Един от най-изтъкнатите ни индустриалци — а те страшно се надуват! Значи мислиш, че е малко вероятно Боб Ролинсън да е доверил някаква важна тайна на сестра си?
— Трудно е да се каже, но не, не мисля.
— И аз — съгласи се полковник Пайкауей и въздъхна. — Та значи мисис Сътклиф и дъщеря й са на дълъг път по море. Утре ще слязат на пристанището в Тилбъри от борда на „Ийстърн Куийн“.
Той помълча минута-две, докато замислено изучаваше човека срещу себе си. После взе някакво решение, протегна ръка и заговори бързо.
— Много хубаво направихте, че дойдохте.
— Съжалявам единствено, че не можах да ви помогна много. Сигурен ли сте, че не мога да направя нищо?
— Не. Не. Боя се, че не.
Джон Едмъндсън излезе.
Дискретният млад мъж се върна.
— Мислех да го изпратя в Тилбъри, за да съобщи новината на сестрата — каза Пайкауей. — Като приятел на брата. Но после промених решението си. Не е гъвкав. Такива са служителите на Министерството на външните работи. Не се приспособяват лесно. Ще изпратя онзи — как му беше името?
— Дерек ли?
— Точно така — кимна одобрително полковник Пайкауей. — Започваш да разбираш добре какво искам да кажа, а?
— Правя всичко, което е по силите ми, сър.
— Не трябва само да се опитваш. Трябва да успееш. Първо ми изпрати Рони. Имам задача за него.
II
Полковник Пайкауей явно отново се готвеше за сън, когато младият мъж на име Рони влезе в стаята. Той беше висок, чернокос, мускулест и се държеше весело и нахакано.
Полковник Пайкауей го загледа за миг, а после се ухили.