Боб се намръщи, отбивайки се към най-големия хотел в Рамат. Носеше скромното име „Риц Савой“ и имаше величествена модернистична фасада. Бяха го открили тържествено преди три години с управител швейцарец, maitre d’hotel и готвач от Виена. Всичко беше чудесно. Първо напусна готвачът, после управителят. А сега го нямаше и оберкелнера. Все още претендираха, че храната е на висота, но тя беше лоша, а обслужването — отвратително. Скъпо струващата канализация се беше развалила.
Служителят на рецепцията познаваше добре Боб и засия в усмивка, когато го видя.
— Добро утро, командире. Искаш да видиш сестра си ли? Тя отиде на пикник с малкото си момиченце…
— На пикник ли? — учуди се Боб. — Намерила време да ходи на пикник.
— С мистър и мисис Хърст от петролната компания — услужливо добави служителят. Тук всеки знаеше всичко. — Отидоха на язовира Калат Дива.
Боб тихо изруга. Щяха да минат часове преди Джоун да се прибере.
— Ще се кача в стаята й — каза той и протегна ръка за ключа, подаден му от служителя.
Отключи вратата и влезе вътре. Голямата стая с две легла беше както обикновено в безпорядък. Джоун Сътклиф не беше от най-прибраните. На един стол имаше стикове за голф, а върху леглото бяха захвърлени ракети за тенис. Навсякъде имаше дрехи, масата беше отрупана с филми за фотоапарат, картички, книги с меки корици и най-различни местни сувенири, повечето от които изработени в Бирмингам и Япония.
Боб огледа куфарите и пътническите чанти. Беше изправен пред един проблем. Нямаше да може да се срещне с Джоун преди да излетят с Али. Нямаше да има време да отиде до язовира и да се върне. Ще опакова камъните и ще остави бележка. Поклати глава. Знаеше много добре, че почти винаги го следят. Вероятно са го проследили от двореца до кафенето и оттам дотук. Не беше видял никого, но знаеше, че те си вършат работата добре.
Нямаше нищо подозрително в това, че е отишъл в хотела да види сестра си, но ако остави пакет и бележка, бележката щеше са бъде прочетена, а пакетът — отворен.
Времето… времето… Нямаше време…
Скъпоценни камъни на стойност седемстотин и петдесет хиляди лири се намираха в джоба на панталона му.
Огледа стаята…
Сетне с усмивка извади от джоба си малкия комплект инструменти, който винаги носеше със себе си. Забеляза, че племенницата му Дженифър имаше пластилин, който щеше да му свърши работа.
Започна да работи бързо и сръчно. Веднъж хвърли подозрителен поглед към отворения прозорец. Не, пред тази стая нямаше балкон. Беше прекалено напрегнат и това го караше да мисли, че някой го наблюдава.
Довърши задачата си и кимна одобрително. Никой нямаше да забележи какво е направил — беше сигурен. Нито Джоун, нито който и да било друг. Най-малко Дженифър, която не забелязваше и не виждаше нищо, което не се отнасяше до нея.
Прибра доказателствата от свършената работа и ги сложи в джоба си… Поколеба се, оглеждайки се наоколо.
Придърпа бележника на мисис Сътклиф към себе си и седна, сбърчил вежди…
Трябва да остави бележка на Джоун…
Но какво да напише? Трябва да е нещо, което Джоун ще разбере и което няма да означава нищо за всеки друг, който прочете бележката.
А това действително беше невъзможно! В трилърите, които Боб обичаше да чете през свободното си време, оставяха някакъв тайнопис, който беше неразгадаем за останалите. Но той не можеше сега да започне да съчинява тайнопис, пък и Джоун беше от хората, които обичат всичко да им е ясно…
Сетне челото му се изглади. Сети се за друг начин, който не би привлякъл вниманието върху Джоун. Ще остави най-обикновена бележка. А после ще я предаде на някой друг, който да я даде на Джоун в Англия. Започна да пише бързо…
„Мила Джоун, отбих се да те попитам дали искаш да поиграем голф довечера, но щом си била на язовира, ще си изморена. Какво ще кажеш за утре? Пет часа в Клуба.
Доста небрежна бележка, която човек оставя на сестра си, при положение, че може би никога повече нямаше да я види, но колкото по-небрежна, толкова по-добре. Не трябваше да въвлича Джоун в никакви странни истории, тя дори не трябваше да знае, че се върши нещо нередно. Джоун не можеше да се преструва. Щеше да е в безопасност просто защото не знаеше нищо.
А бележката имаше двойна цел. От нея личеше, че Боб няма ни най-малко намерение да заминава някъде.
Помисли една-две минути, после отиде до телефона и поиска да го свържат с британското посолство. Скоро говореше с Едмъндсън, третия секретар, негов приятел.