Връзкарството се завихряше. Ще ви разкажа за Принцеса Мичико. Взехме я от много добро семейство — от директора на средното музикално училище. Също като принцесата имаше бели ръкавички и пантофки. Както и бяло жабо и боне. Муцунката и беше също така сладка. Източните и очички — сладострастно присвити. Мустачките и — не помня, като на принцесата ли бяха или като на престолонаследника… Нямам информация дали принцесата хронически се е подмокряла неволно, но нашата Мичико направо прекаляваше.
Впоследствие музикалният директор направи доброволни самопризнания. Принцесата редовно им поливала мокета, което е и причината за екстрадирането и. Имала е предпочитания към територията под рояла. Особено активна била при изпълнението на „Музика на водата“ от Хендел и „Синият Дунав“ на Щраус…
За това му деяние, както и за други подобни, директорът беше снет от поста си в средното музикално училище и за наказание беше заточен като културно аташе във Виена. Така му се пада!… Но това по-после. Ние още нямахме информация за изпусканията на Мичико. Както нощните, така и дневните. Нямахме и роял, защото не сме роялисти, а убедени републиканци.
Искахме да превъзпитаме принцесата в гражданка. Принцесата с риск да се изпусне на неподходящо място, замени рояла със стоватовата уредба „Хитачи“ — японска ѝ работа…
Вината не беше в това красиво създание. Голям шанс имало, след пубертета, това болестно състояние само да отзвучи. Нямахме време, както и желание, да чакаме да отзвучи пубертета на принцеса Мичико. Времената бяха други — завързахме и една червена панделка и невинно я подхвърлихме в среда с определено леви музикални интереси. Съвсем скоро научихме, че новия и стопанин е издигнат на висок пост в евролевия, преструктуриран пространствено, музикален живот. Явно принцесата е използвала влиянието на Императорския двор, както и това на Съседните дворове…
Ще завърша, засега, с историята на тази високопоставена особа. Нека не се сърдят гъстите редици неспоменати приятели от котешкия род, споделили както гладните, така и ситите ни дни. Отдали всичко от себе си, за възпитанието на децата и внуците ни, както и нас самите. Нека не се сърдят и настоящите — на въоръжение към днешна дата. Още са в изпитателен режим. Не са доказали добродетели. Нещо простеят, лакоми са, ненаситни, крадливи и лицемерни. Не са екологично чисти и се клепат взаимно. Превърнали са просията в държавна политика. Не ги виня — рожби на времето в което живеем…
Март 1996 г.